Лора Роуланд - Шинджу

Единственото, което искаше, бе да остане сам, за да можеше да осмисли всичко, което му се случи, откакто бе научил за шинджу . Трябваше да проумее значението на този внезапен обрат на съдбата, да осъзнае чувствата, които започваха да се избистрят в сърцето му след първоначалния шок.

Най-накрая дългото угощение приключи. Сано се сбогува с родителите си.

— Трябва да се отбия до Уада сан и да му дам новия кон — обясни той. Взе и няколко пакета с мочи и мандарини, които да поднесе на съседите си.

Скоро след това вървеше из улиците на града с последния останал подарък в ръка и размишляваше върху скорошните събития. Можеше ли да предотврати голямата трагедия, без да причинява други, по-малки? Окончателната победа компенсираше ли многобройните му поражения? И защо се ужасяваше да започне новата си служба?

Ето че отново се озова пред затвора Едо. Значи бе имал нужда не от самота, а от подходяща компания. Този път д-р Ито изглеждаше изненадан, когато му отвори вратата на стаичката си. Прие подаръка от Сано и каза:

— Трябва да призная, че не се надявах да ви видя отново, приятелю. Носят се странни слухове. Какво ви води насам? Очевидно сте оцелели и… — той повдигна вежди, щом видя герба на Токугава по одеждите му: — както личи, забогатели?

Сано не отвърна нищо. Толкова имаше нужда да разголи душата си, че сега, когато д-р Ито стоеше и чакаше да чуе истинската причина за визитата му, не знаеше откъде да започне.

Д-р Ито наруши тишината.

— Радвам се, че дойдохте, Сано сан. Пристигате точно навреме, за да участвате в моя специален новогодишен ритуал. Последвайте ме! — и той го преведе през серия охранявани врати и коридори до един двор, където от основата на външната стена на затвора ред каменни стъпала извеждаха до западната стражница върху стената. Докато се качваха по стъпалата, д-р Ито обясни: — Това е денят, в който поглеждам отвъд тези зидове и се наслаждавам на Едо и околностите му.

За момент състраданието към приятеля накара Сано да забрави собствените си грижи.

— Искате да кажете, че само веднъж в годината ви позволяват да погледнете отвъд стените на затвора? — възкликна той ужасен. В сравнение с такава доживотна присъда собственото му изпитание изглеждаше банално, а възнаграждението на шогуна — съвършена благодат.

— О, не — отвърна д-р Ито и се засмя иронично. — Стражите биха ме пуснали тук, когато пожелая. Аз лекувам болестите им, а в замяна те ми отпускат привилегии, които нашето славно правителство би ми отказало. Не, аз самият предпочитам да дозирам удоволствията си. Така живея в очакване и имам основания да размишлявам колко много съм загубил.

Стигнаха до горния край на стълбата и тръгнаха по широкия равен зид. Вятърът развяваше полите на кимоната им, докато съзерцаваха града в далечината.

— Красиво е, нали? — попита д-р Ито тихо. — Началото на Новата година е време за надежди, а моята е, че един ден отново ще бъда свободен — той се обърна и изгледа Сано с характерния си проницателен поглед. — Но вие не сте дошли тук да слушате за моите неволи.

Окуражен от вниманието на своя приятел и от благотворното му присъствие, Сано му разказа как бе прекарал Сецубун. Д-р Ито го изслуша мълчаливо. Когато Сано се обърна, за да види реакцията му, той кимна:

— Значи вече сте герой. Но както изглежда, вие самият не мислите така.

Проницателната забележка отприщи потока от емоции, които Сано с усилие бе потискал.

— О, да, герой съм — каза с горчивина. — Спасих живота на шогуна и убих един изменник. Може би дори предотвратих събарянето на режима на Токугава и още пет века гражданска война. Разкрих действителния убиец и станах причина за смъртта на една любяща майка. Но заради мен умряха трима невинни — Цунехико, Райден и Охиса. Всички те — жертва на моето упорито дирене на истината, жертва на моята суета. Ако знаех, че ще стане така, вероятно щях да постъпя другояче… нямаше да се намеся… и тогава шинджу щеше да си остане шинджу . Бях глупак. Горделив, непохватен глупак… и си получих заслуженото… — тласкан от мъка и омерзение към себе си, той закрачи напред-назад.

Д-р Ито го хвана за ръката и го спря с благ жест.

— Разбирам защо се чувствате така. Но подобни самообвинения са излишни. Вие сте изпълнили дълга си към върховния господар, комуто дължите най-голяма вярност. Сигурно на останалите им е било писано да умрат, точно както на вас ви е било писано да спасите шогуна . Знаете, че е така.