Лора Роуланд - Шинджу

Окуражен, Сано добави:

— Моля на гроба на моя секретар Хамада Цунехико, загинал при изпълнение на служебния си дълг, да бъде издигнат паметник — признанието на шогуна до голяма степен щеше да утеши семейството на момъка и да удовлетвори собствената му потребност да им осигури някакво обезщетение. — И нека Ниу Мидори бъде пусната от метоха в храма Канон и бъде върната в дома й в Едо.

— Той не иска нищо за себе си! — възкликна шогунът към останалите, искрено изненадан и възхитен. — Все за другите! — обърна се към Сано и каза: — Нещата, които пожелахте, ще бъдат сторени. А като признание за безкористната ви щедрост ще ви възнаградя, както аз намеря за добре.

Сега Сано мина през портата за родната махала. Докато пресичаше канала, сведе поглед към великолепния кон, който Цунайоши Токугава му бе дал вместо коня на Уада, убит предната нощ. Дисагите му бяха издути от новогодишни дарове — фини изделия от лакирано дърво, керамика и сребро, красиво увити пакети с мочи и мандарини — за семейството и за приятелите му. После огледа и себе си — богато подплатено наметало и копринено кимоно от личния гардероб на шогуна бяха украсени с герба на Токугава. Докосна разкошните мечове, подарък от признателния му благодетел, почувства тежестта на кесията си, която съдържаше десет жълтици. И всичко това беше нищо в сравнение със същинската му награда.

Пред къщата на родителите си Сано слезе от коня. Още щом влезе през портата, на прага се появи баща му — немощен, прегърбен и на вид по-болен от всякога. С една ръка се опираше на рамката, а в другата държеше писмото, което Сано им бе пратил по свещеника. В погледа на хлътналите му очи се четеше смесица от надежда, несигурност, подозрение, страх и безпомощна любов.

Чувство за вина сграбчи сърцето на Сано. Никога нямаше да си прости, че бе причинил такава мъка на баща си. Понечи да каже нещо, но гърлото му се бе сковало. Парливи сълзи на срам изпълниха очите му.

— Ичиро! — баща му протегна ръка, в която стискаше писмото, но после я отпусна, сякаш не знаеше дали да го покани вътре, или да му препречи входа. Мъчителна кашлица разтърси тялото му. След като се съвзе, промълви: — Връщаш ли се у дома? — в плахия въпрос се съдържаха хиляди неизречени.

Сано се изкашля неловко.

— Отосан — каза той с поклон. — Идвам си само за празниците. Шогунът ме назначи за свой специален агент. Щом си тръгна от тук, ще получа подслон в замъка и ще започна работа… с плата, десет пъти по-висока от предишната… Ако ме пуснеш вътре, ще ти обясня.

Баща му се навъси, без да може да повярва. Погледът му се премести последователно върху коня, дрехите и мечовете. Старецът пребледня, а ръката, с която се опираше на рамката, затрепери. Започна да се свлича на земята.

— Отосан!

Сано пусна юздите и се втурна напред да го подхване. В същия миг на прага се появи и майка му. Радостният й поздрав премина в тревожно възклицание, когато видя пепелявото лице на съпруга си. С нейна помощ Сано въведе баща си в къщата и го настани под топлите завивки до мангала с дървени въглища. После излезе отново, за да прибере коня в конюшнята.

— Ичирочан, толкова се разтревожихме, какво се случи с теб? — попита майка му, когато Сано се върна във всекидневната. — Къде беше? — тя се взря с благоговение в дрехите и мечовете на сина си, както и в издутите от дарове дисаги. — Какво означава всичко това?

Сано коленичи пред родителите си. Токугава Цунайоши му бе позволил да им каже истината, но ако се закълнат, че ще пазят тайна.

— Ако някой ви пита, просто ще казвате, че шогунът ме е повишил заради заслугите ми като йорики — добави той, след като приключи дългия си разказ. Ето как Янагисава и старейшините изкусно бяха подсигурили съучастничеството му в измамата.

Майка му посрещна новината с радост.

— О, Ичирочан, ти си герой! И каква чудесна награда за твоята смелост! — очите й се изпълниха със сълзи. — Всичко се оправи!

Де да можеше да мисли като нея! Незнайно защо се боеше, че новото му назначение ще се окаже колкото награда, толкова и наказание. Но сега не му беше до това.

Баща му кимна и каза:

— Ти донесе чест за фамилното ни име, сине! — старецът видимо възвръщаше цвета, силата и жизнеността си.

Майката на Сано се засмя и стана.

— С тези наши вълнения съвсем забравих яденето! — и забърза към кухнята.

През празничния ден Сано си наложи да яде само за да достави удоволствие на майка си. Истинското удоволствие бе не във вкусната храна, а в успокоението, че баща му яде с необичайно добър апетит, което вещаеше скорошно оздравяване.