Ърскин Колдуел - Горкият глупак

Солти погледна часовника. Беше десет и половина.

Дороти изпрати Блонди до вратата, наведе главата му към гърдите си и трескаво го зацелува.

— Внимавай, скъпи, пази се! Не им се оставяй!

— Бъди спокойна, след един час съм при тебе. Колко му е да се справиш със Солти! Ще ми се дори и Нокаут да е там. Може и да бъде.

— Само не се оставяй да те измамят!

— Слушай, Дороти, мен Солти ми трябва. Ти само ме чакай, до един час съм тука.

— На вратата ще те чакам. Няма да мръдна, докато не дойдеш.

Блонди отвори вратата и се спря на прага.

— Не се ли върна до два часа, повече не чакай! — каза той и затвори зад гърба си.

Дороти седна и зачака. Бе го молила да го придружи, та да има кой да се погрижи за него, ако стане нещо, но той отказа. Хвана часовника с две ръце и не мръдна.

Блонди изтича на улицата и намери такси. В единайсет без четвърт освободи колата и слезе. Намираше се само на една пряка от ъгъла, където трябваше да се срещнат със Солти. Солти бе обещал да е точен. Обиколи блока и се озова пред сградата, където бяха живели с Луиза. Тук беше и ъгълът. Мина по отсрещния тротоар, разучавайки мястото, където трябваше да застане. Солти трябваше да се приближи или по улицата, на която сега е той, или по другата, която върви успоредно на реката. И в двата случая той ще види Солти, преди Солти да го е забелязал. На ъгъла имаше електрически стълб и огромна пощенска кутия, зад която човек спокойно можеше да се скрие. Блонди се сви зад нея. Солти трябваше да падне в капана. Най-вероятно щеше да се зададе откъм горната улица и да излезе на площадчето при ъгъла отсреща. Когато е точно по средата на площадчето, Блонди ще се прицели. По-добре не можеше и да бъде. Блонди се върна при сградата и зачака. Часовникът показваше единайсет без седем.

В този миг по улицата се зададе забързан автомобил. Слизаше към реката. Блонди проследи колата и после погледна към площадчето. Беше време Солти да се появи. И докато наблюдаваше улицата пред себе си, автомобилът се върна откъм доковете. Беше същият. Блонди погледна часовника. Оставаха три минути. Премести се зад пощенската кутия при стълба. Солти ей-сега ще дойде. Беше казал точно единайсет. От другия край се зададоха двама души и излязоха на площадчето, без да виждат Блонди. Отиваха към кръчмата. Идващият откъм реката автомобил намали хода и на втора скорост навлезе в площадчето. Блонди се озърташе за Солти. В този миг задната врата на автомобила се отвори и някакво дуло почна да плюе огън и олово. Още при първия изстрел той се дръпна зад пощенската кутия, но бе вече късно. Два куршума бяха пронизали гърдите му. След тях, като мъниста от наниз, идваха други, но те отскачаха от пощенската кутия. И понеже стреляха под ъгъл, куршумите рикошираха към реката. Преди да разбере какво се е случило, автомобилът изчезна.

Блонди падна на колене и пипна раната си. Две продълговати дупки водеха дълбоко навътре. Кръвта му шуртеше на тласъци, несмущавана от нищо. Блонди се надигна и притича през улицата. До стената на сградата отново падна. Губеше сили. Упъти се към входа на сградата, но след десетина крачки падна пак. Палтото и ризата му бяха напоени с кръв. Вдигна се на колене и запълзя покрай стената. Довлече се до вратата и я отвори. Не знаеше къде отива, помнеше само, че тук е живял с Луиза.

Много преди да достигне последния етаж, той загуби толкова много кръв, че едва успяваше да се премести от стъпало на стъпало. Почти в безсъзнание намери вратата и се строполи пред нея. После събра всички сили и я удари с глава. Вратата моментално се отвори и той се претърколи в стаята, падайки по гръб. Двете момичета изпищяха и се долепиха до стената.

— Боже мой, гледай какво нещо! — извика едната.

Той се опита да стане, но падна, този път по очи. Другата изпищя отново. Първата, която бе продумала, се наведе над Блонди и го обърна с лице нагоре.

— Познаваш ли го? — попита другата.

— Никога не съм го виждала.

— Той умира… виж! Виж как му тече кръвта!

Двете го вдигнаха и с мъка го довлякоха насред стаята. И вече се чудеха какво да го правят, когато Блонди отвори очи и видя едното момиче.

— Луиза — едва чуто прошепна той, — Луиза!…

Не го разбраха какво казва. Само се спогледаха ужасени.

— Луиза — обади се той пак. Силите му го напускаха… Помъчи се да протегне ръка към едното момиче, но ръката падна безжизнена на пода. Двете се притиснаха една о друга. Той умираше пред очите им. Блонди отвори още веднъж очи. Езикът му едва се раздвижи в устата: — Луиза… помъчих се… да… — но фразата остана недовършена.