Ърскин Колдуел: Дороти

Като я видях за първи път, беше зареяла поглед някъде на стотици мили оттук. Стоеше на отсрещния тротоар, недалеч от ъгъла, стискаше на гърдите си вестник. Беше сгънат тъй, че се виждаха само обявите за търсене на работна ръка, приличаше на вестник без нито едно заглавие. Ненадейно клепачите й заиграха и тя погледна вестника в ръката си. В нозете и коленете й личеше напрежение, ала тялото се олюляваше напред-назад, като на човек, залинял от глад. Раменете й бяха отпуснати, хлътнали тъй ниско, че се сливаха с ръцете.

Поглеждаше рекламите, после, почти обезкуражена, се обръщаше и търсеше номера на вратата зад себе си. По едно време отвори някакъв бележник и прочете написаното върху гърба на омачкан плик. Над повечето врати имаше номер, но или не виждаше ясно цифрите, или не намираше този, който й трябва. Лицето й не можех да различа. Беше навела глава, брадичката й се губеше в яката на блузата. Поглеждаше за миг нагоре, след това клюмваше отново, сякаш не може дълго да държи главата си изправена.

Стоеше на отсрещния тротоар и само да посегне, щеше да докосне близкия стълб. Можеше да се облегне на стълба, да намери някъде място, да седне. Не знаех какво й е. Не вярвам и тя да е знаела.

Бях застанал на сенчестата страна на улицата, нещо чаках. Сам не знаех какво чакам. Каквото и да било, няма значение. Нямах работа, за никъде не бързах. Просто стоях и като погледнах отсреща, зърнах я със сгънатия вестник в ръка. Улицата беше пълна с хора, стотици, всички бързаха. Тя и аз бяхме единствените, които стояха на едно място.

Беше между един и два следобед. От ресторантите оттатък и отсам излизаха мъже и жени и тръгваха забързани за работа. В джоба имах четвърт долар, но още не бях обядвал. Бях поогладнял, но исках да спестя парите. Имах намерение да отида в Ричмънд, бях сигурен, че там ще се хвана на работа. Беше юли, мъчно се намираше работа. Но в Ричмънд винаги ми беше вървяло.

Момичето на отсрещния тротоар обърна вестника и зачете друга колона от гъсто изписаната страница. На улицата имаше няколко учреждения и една-две банки. Всичко останало бяха най-различни магазини. На повечето витрини бяха изложени дамски облекла. Мъж тук не биха взели лесно, не беше и за жена, особено младо момиче, ако не е в подходящ тоалет.

Момичето прибра вестника под мишница и тръгна към отсамния тротоар. Бях застанал на две-три крачки от ъгъла. Тя наближаваше с вестника под ръка, притискаше го плътно и не откъсваше поглед от паважа. Като стигна бордюра, отправи се към мен. Все тъй гледаше надолу в земята. Главата й бе наведена през цялото време, сякаш наблюдава обувките си.

Плочникът беше нажежен. Юли.

Мина покрай мен, задмина ме. Чувах песъчинките да скърцат под нозете й. Звукът ми напомни триенето на гласпапира. След малко звукът секна. Обърнах се и видях — спряла току зад мен. Беше тъй близо, че можех да я докосна. Имаше бледо лице, а устните бяха по-бели и от челото й. Погледна ме, но не вдигна глава — видяха ме само очите й. В тях блестеше влага. Бяха много сини. Искаше да не разбера, че плаче.

Не знаех какво да сторя. Додето не ме заговори, притискаше устни, но не успя да скрие потреперването им.

— Можете ли да ми кажете къде е улица „Форсайт“ № 67? — попита ме тя.

Огледах я. Тъй здраво бе вкопчила ръце една в друга, че от пръстите й видях само върховете. Бяха изцапани, като че цял ден е пренасяла току-що отпечатани вестници. Не бяха мръсни. Просто не бяха чисти. По тях бе полепнал някакъв черен прах. Прах има във въздуха на всеки град и някои се мият по пет-шест пъти на ден да са чисти Не знаех, но си помислих, че може би от няколко дни не е имала възможност да се измие. Лицето й не беше мръсно, но ми се стори, че се е опитвала да го поддържа чисто с намокрения връх на кърпичката или с пухче от пудра.

Попита ме къде е „Форсайт“ 67. Бе започнала с „Извинете…“ и знаех, че упътя ли я, ще ми каже „Много ви благодаря“. Но преди да продумам, преглътнах. Знаех този адрес. Беше бюро за безработни. Същата седмица бях ходил там два или три пъти. Но работа нямаше. За никого. Беше юли. Само да погледнех от другата страна на улицата веднага щях да видя позлатените цифри над вратата. Постоянно влизаха и излизаха; хората идваха и си отиваха.

— Какво? — казах аз. Всъщност не казах точно това. Когато говориш с момиче, което е много хубаво, изразяваш се малко по-другояче.

Разбрах много добре какво ме запита, но не помнех да съм чул. Бях се загледал в нея и мина толкова много време, че забравих въпроса й. Тя отвори бележника и разрови страниците да намери пипнешком смачкания плик, на който бе написала адреса. Очите й се взираха в мен със същия празен израз, който имаха, когато я видях за първи път на отсрещния тротоар. Търсеше плика, без да погледне в ръцете си. А той падна още с отварянето на бележника.