Питър Бийгъл - Последният еднорог

— Днес видях еднорога — каза сойката съпруг, докато кацаше.

— Но не и нещо за вечеря, като гледам — отвърна жена му студено. — Не понасям мъже, които ми говорят с празна уста.

— Еднорога, скъпа! — Той изостави нехайното си изражение и заподскача по клонката. — Не бях ги виждал, откакто…

— Ти никога не си ги виждал — рече тя. — На мен ги разправяш тия, забрави ли? Знам какво си виждал през живота си и какво не.

Той не ѝ обърна внимание.

— Заедно с нея вървеше чудак в черно — продължи да бърбори. — Минаваха през Котешката планина. Чудя се дали не бяха поели към земите на Хагард.

Той наклони глава под онзи артистичен ъгъл, с който бе спечелил жена си.

— Каква гледка за стария Хагард по време на закуска — дивеше се. — Навестява го еднорога, дръзка колкото си искаш — чук-чук-чук на зловещата му порта. Бих дал всичко, за да видя…

— Надявам се, че двамата не сте прекарали целия ден в зяпане на еднорози — прекъсна го жена му с цъкване на човката. — Най-малкото, дочувам, че тя била смятана за доста изобретателна в прекарването на свободното си време.

И запристъпва към него с наежена перушина.

— Скъпа, дори не съм я виждал… — започна съпругът и тя знаеше, че наистина не е, както и че не би го направил, но го зашлеви въпреки всичко. Беше от жените, които знаеха как да използват и най-малкото си морално надмощие.

Стъпвайки сред пролетта, еднорогата и магьосникът прекосиха полегатата Котешка планина и се спуснаха в теменужена долина, в която растяха ябълкови дървета. Отвъд долината лежаха ниски хълмове, гойни и кротки като овце. Те удивено навеждаха глави, за да подушат еднорогата, докато пристъпваше сред тях. След това дойдоха ленивите висини на лятото и опалените равнини, над които въздухът блестеше като захарен памук. Заедно, тя и Шмендрик преминаха през реки, изкачиха и се спуснаха по буренясали брегове и баири и се лутаха из лесове, които напомниха на еднорогата за дома ѝ, макар че никога нямаше да приличат на него, защото бяха опознали времето. „Също като моята гора сега“ — помисли си тя, но си каза, че това е без значение, че всичко ще е както преди, когато се върне.

Нощем, докато Шмедрик спеше, както спи един гладен магьосник с подбити крака, еднорогата лежеше будна и свита в очакване огромната фигура на Червения бик да изскочи от луната. Понякога беше сигурна, че долавя миризмата му — сенчеста, лукава смрад, която се процеждаше в нощта и опипваше света, за да я намери. Тогава скачаше на нозе със суров вик на готовност, само за да установи, че две или три сърни я наблюдават от почтително разстояние. Сърните обичат еднорозите и им завиждат. Веднъж един сръндак, едва навлязъл във второто си лято, побутван напред от своите хихикащи приятели, дойде съвсем близко до нея и измърмори, без да я гледа в очите:

— Ти си много красива. Ти си точно толкова красива, колкото ни разказваха майките ни.

Еднорогата го гледаше мълчаливо, знаейки, че той не очаква отговор от нея. Другите сърни се кискаха и му шептяха:

— Хайде, давай.

Тогава сръндакът вдигна глава и затръби бързо и радостно:

— Но аз знам някоя по-красива от теб!

Той се обърна и се стрелна в лунната светлина, а приятелите му го последваха. Еднорогата отново легна.

От време на време пътешествието им ги довеждаше до градче, където Шмендрик се представяше за пътуващ магьосник и предлагаше с викове из улиците „да пея за вечерята си, да ви притесня съвсем леко, да смутя съня ви само мъничко и да продължа по пътя си“. Малко бяха градчетата, в които не го канеха да подслони в конюшня прекрасната си бяла кобила и да остане за през нощта. А преди децата да се отправят към леглата си, той изнасяше представления за тях под светлината на фенерите на градския площад. Никога не се опитваше да прави по-сложни заклинания от тези, които караха куклите да говорят или превръщаха сапуна в сладки, ала дори подобни дребни фокуси понякога не му се удаваха. Но децата го харесваха, родителите им любезно му предлагаха вечеря, а летните вечери бяха меки и приятни. Векове след това еднорогата продължаваше да помни странната шоколадова миризма на конюшня и сянката на Шмендрик, танцуваща по стени, врати и комини в стрелкащата се светлина.