Паулу Коелю - Дневникът на един маг

— Ти сигурно си поклонник на Сантяго — каза без заобикалки. — Трябва да впиша името ти в тетрадката на ония, които изминават Пътя.

Казах си името, а тя пожела да узнае дали имам виейраш. Това са големите миди, които се носят до гроба на апостола като символ на поклонението. Помагат на поклонниците да се разпознават помежду си. Преди да тръгна за Испания, бях ходил на едно място в Бразилия, Апаресида ду Норте. Там бях закупил образа на Света Богородица Апаресида върху три миди. Извадих я от раницата и я подадох на мадам Лурдес.

— Хубаво, ама не много практично — каза тя, връщайки ми я. — Може да се счупи по пътя.

— Няма да се счупи. Аз ще я поставя върху гроба на апостола.

Мадам Лурдес, изглежда, нямаше много време за мен. Даде ми картичка препоръка, която трябваше да ми помогне да намеря подслон в манастирите по Пътя, постави на нея печата на Сен Жан Пие-дьо-Пор, за да отбележи откъде започвам поклонението, и каза, че с Божията благословия мога да тръгвам.

— Но къде ми е водачът? — попитах.

— Какъв водач? — отвърна тя малко изненадана, но с различен блясък в очите.

Разбрах, че съм забравил нещо много важно. В желанието си да бъда приет веднага, не бях произнесъл древната дума — нещо като парола, по която се разпознават принадлежащите или принадлежалите на Ордените на Традицията. Незабавно поправих грешката си и я изрекох. Мадам Лурдес с бързо движение измъкна от ръцете ми препоръката, която ми бе дала минути по-рано.

— Няма да ти е необходима — каза, докато смъкваше купчина стари вестници от една картонена кутия. — Твоят път и твоите почивки зависят от решението на водача ти.

Мадам Лурдес извади от кутията шапка и наметало. Приличаха на части от старинно облекло, но бяха добре запазени. Помоли ме да остана прав в средата на стаята и започна тихо да реди молитви. След това постави наметалото на раменете ми, а шапката — на главата ми. Забелязах, че както на шапката, така и на раменете на наметалото имаше апликации от мидени черупки. Без да престава да се моли, възрастната жена взе някаква тояга от ъгъла на стаята и ме накара да я хвана с дясната ръка. На тоягата закачи кратунка с вода. И ето ме: отдолу — дънкови бермуци и фланелка, на която пише I LOVE NY, а отгоре — средновековното облекло на поклонниците, поели към Компостела.

Жената се приближи. Застана на две педи от мен. Скоро изпадна в някакъв транс, постави ръце върху главата ми и каза:

— Нека свети апостол Яков те съпровожда и ти посочи единственото нещо, което трябва да откриеш. Недей да вървиш нито много бързо, нито много бавно, а винаги според законите на необходимото по Пътя. Подчинявай се на онзи, който ще те води, дори когато нарежданията му са човекоубийствени, богохулни или безумни. Трябва изцяло да се подчиняваш на твоя водач. Заклех се.

— Духът на старите поклонници от Традицията ще те придружава по пътя. Шапката ще те пази от слънцето и от лошите мисли. Наметалото ще те пази от дъжд и лоши думи. Тоягата ще те пази от неприятели и лоши постъпки. Божията благословия и благословията на Дева Мария да бъдат с теб ден и нощ. Амин.

След като каза това, тя възвърна обичайния си вид. Припряно и някак раздразнено прибра отново дрехите в кутията, върна тоягата с кратуната в ъгъла на стаята и след като ми каза паролата, ме помоли веднага да тръгвам, тъй като водачът ми ме очаквал на около два километра от Сен Жан Пие-дьо-Пор.

— Той не обича оркестри — каза тя. — Но дори и на два километра разстояние вероятно чува музиката — Пиренеите са чудесна акустична кутия.

И без повече приказки слезе по стълбите и отиде в кухнята да тормози горкото момче с тъжните очи. На излизане я попитах какво да правя с колата, а тя ми каза да й оставя ключовете. Щели да дойдат да си я приберат. Отидох до багажника на колата, взех малката си синя раница с привързан към нея спален чувал, прибрах на най-защитеното място образа на Света Богородица Апаресида с мидите, метнах раницата на гръб и отидох да дам ключовете на мадам Лурдес.

— Излез от града все по тая улица, чак до вратата в края на градските стени — ми каза тя. — Когато пристигнеш в Сантяго де Компостела, кажи една молитва и за мен. Толкова пъти съм минавала по тоя път, че сега се задоволявам да видя в очите на поклонниците вдъхновението, което все още е в мен, но което вече не мога да приложа на практика заради възрастта си. Разкажи това на Сантяго. И му кажи също, че всеки момент ще се срещна с него по друг път — по-пряк и не толкова уморителен.