Паулу Коелю - Дневникът на един маг

Пико е написал пет книги за своето приключение, които са представени за творчество на папа Калист II — поклонник на Сантяго — и познати по-късно като Codex Calixtinus. В пета книга на Codex Calixtinus — Liber Sancti Jacobi — Пико изброява естествените знаци, извори, болници, заслони и градове, които са край пътя. Основавайки се на бележките на Пико, едно дружество, „Приятелите на Сен Жак“ (португалското Сау Тиагу, което отговаря на Сантяго, на френски е Сен Жак, на английски — Джеймс, на италиански — Джакомо, а от латински е достигнало до нас като Яков), се е заело да поддържа и до ден-днешен природните обозначения и да помага на поклонниците да се ориентират.

Някъде през XII век испанците започнали да се възползват от мистиката около свети Яков в борбата си срещу маврите, нахлули на полуострова. По протежение на Пътя били създадени множество военни ордени и прахът на апостола се превърнал в силен духовен амулет за надмощие над мюсюлманите, които пък твърдели, че носят със себе си ръката на Мохамед. Когато дошъл краят на Реконкистата обаче, военните ордени били толкова силни, че започнали да застрашават страната. Католическите крале били принудени да се намесят директно, за да предотвратят опасността тези ордени да се надигнат срещу благородническата класа. Затова Пътят малко по малко бил позабравен и ако не били спорадичните творчески изблици като „Млечният път“ на Бунюел или „Поклонникът“ на Хуан Маноел Серат, в днешно време никой не би бил в състояние да си спомни, че оттам са минавали хиляди хора, които по-късно щели да населяват Новия свят.

Градчето, в което пристигнах с кола, беше съвсем пусто. След дълго търсене успях да намеря малко ресторантче в стара къща в средновековен стил. Стопанинът, който не сваляше очи от телевизора, ми каза, че е време за сиеста и че съм луд да се движа по пътя в такава жега.

Поръчах си разхладителна напитка, опитах се да погледам телевизия, но не успях да се съсредоточа. Мислех единствено как след два дни, в края на двайсети век, ми предстои да преживея част от голямото приключение на човечеството, същото, което е довело Одисеи от Троя, което е съпровождало Дон Кихот из Ламанча, което е накарало Данте и Орфей да слязат в ада, а Христофор Колумб да стигне до Америка — приключението да се пътува към неизвестното.

Когато се върнах да взема колата, вече бях по-спокоен. Дори да не откриех моя меч, изминаването на Пътя на Сантяго щеше да ми даде възможност да открия себе си.

На главната улица на Сен Жан Пие-дьо-Пор се провеждаше парад с маскирани участници и оркестър — всичките облечени в червено, зелено и бяло, цветовете на френските баски. Беше неделя. Цели два дни бях шофирал и не можех да си позволя да загубя дори минута на тържеството. Проправих си път сред тълпата, чух някакви обиди на френски, но успях да се добера до укреплението, което представляваше най-старата част на града. Мадам Лурдес трябваше да е там. Дори и на това място в Пиренеите през деня беше горещо. Измъкнах се от колата плувнал в пот.

Потропах на вратата. Пак потропах — нищо. Трети път — никой не отговори. Седнах на бордюра, обзет от безпокойство. Жена ми беше казала, че трябва да съм тук точно в този ден, но никой не ми отваряше. Помислих си, че мадам Лурдес може да е излязла, за да погледа парада, но имаше и вероятност аз да съм пристигнал твърде късно и тя да е решила да не ме приеме. Пътят на Сантяго свършваше точно преди да е започнал. Внезапно вратата се отвори и едно детенце изскочи на улицата. Аз също станах със скок и на не много правилен френски попитах за мадам Лурдес. Момиченцето се засмя и посочи навътре. Едва тогава разбрах грешката си. Вратата водеше към огромен двор, около който бяха разположени стари средновековни къщи с балкони. Вратата е била отворена, но аз не се бях осмелил дори да докосна бравата.

Влязох на бегом и се отправих към къщата, която ми бе посочило момиченцето. Вътре една възрастна пълна жена нареждаше на висок глас нещо на баски на някакво хлапе с кафяви тъжни очи. Изчаках да свърши разправията. Тя наистина приключи, когато бедното момче бе изпратено в кухнята с куп обиди от страна на възрастната жена. Едва тогава тя се обърна към мен и без да пита какво искам, с внимателни жестове и побутване ме заведе на втория етаж на малката къща. Горе имаше само едно тясно кабинетче, пълно с книги, вещи, статуи на Сантяго и сувенири от Пътя. Тя измъкна някаква книга от етажерката и седна зад единствената маса в помещението, а аз останах прав.