Паулу Коелю - Дневникът на един маг

Ставаме и поемаме мълчаливо. Вглъбен съм в мислите си, в собствените си съмнения, а Петрус сигурно се притеснява за работата си в Милано — поне така ми се струва. Той е тук, защото чувства някакъв дълг към Традицията, но вероятно се надява този поход да свърши бързо, за да може да се върне към нещата, които обича да прави…

Почти през целия остатък от вечерта вървим, без да говорим. Все още няма мобилни телефони, факсове, електронна поща. Изолирани сме в нашето принудително съжителство. Сантяго де Компостела е далеч пред нас и аз дори не подозирам, че този път ще ме отведе не само до него, но и до още много други градове по света. Нито аз, нито Петрус знаем, че същия следобед, в равнината на Леон, аз вървя и към Милано, неговия град, където десет години по-късно ще пристигна с книга, наречена „Алхимикът“. Вървя към своята съдба — толкова пъти мечтана и толкова пъти отхвърляна. Вървя към парка на един град в Южна. Франция, където има кафе, минерална вода, приятно слънце и писмо от „Обсидиан“. Молят ме да напиша предговора към българското издание на „Дневникът на един маг“.

Мислено потеглям към страната, която посетих преди седем години, за да видя публикувана там историята на моето прераждане.

Паулу Коелю

Сен Мартен, януари, 2006 г.

Когато поехме на поклонение, мислех, че осъществявам една от най-големите мечти на моята младост. За мен ти бе магът Дон Хуан и аз изживявах сагата на Кастанеда в търсене на необикновеното.

Но ти смело устоя на всичките ми опити да те превърна в герой, което направи връзката ни доста трудна. Така беше до момента, когато разбрах, че необикновеното се намира на Пътя на обикновените хора. Днес това е най-ценното прозрение в живота ми. То ми позволява да направя всичко и завинаги ще е с мен.

Заради това, че ми помогна да стигна до тази идея, която сега се опитвам да споделя с читателите си, книгата ми е посветена на теб, Петрус.

АВТОРЪТ

И нека пред светото лице на РАМ да докоснете Словото на живота и да получите толкова сила, че да бъдете неговото живо свидетелство навред по Земята!

Учителят вдигна високо новия ми меч, както си беше в ножницата. Пламъците в огнището изпращяха — това бе добър знак, според който ритуалът трябваше да продължи. Тогава аз се наведох и с голи ръце започнах да копая земята пред себе си.

Беше нощта на 2 януари 1986 г. Бяхме високо в планината край морето, близо до местността, позната като Агуляш Неграш или Черните игли. Освен мен и моя Учител присъстваха и жена ми, един мой ученик, местният водач и представител на голямото братство, което обединяваше езотеричните ордени в целия свят, известно под названието Традиция. И петимата, в това число и водачът, който предварително беше уведомен за предстоящото събитие, участваха в провъзгласяването ми за Учител от Ордена на РАМ.

Бях издълбал плитка продълговата дупка в земята. С голяма тържественост докоснах пръстта и произнесох ритуалните слова. Жена ми се приближи и ми поднесе меча, който бях използвал повече от десет години и който през цялото време много пъти ми бе служил при магическите мисии. Поставих меча в направената дупка. После хвърлих отгоре пръст и заравних мястото. Докато вършех това, си спомних изпитанията, през които бях преминал, нещата, които бях научил, и явленията, които бях в състояние да предизвиквам само защото притежавах онзи толкова древен и скъп за мен меч. Сега той щеше да бъде погълнат от земята. Желязото на неговото острие и дървото на неговата дръжка щяха да послужат за храна на мястото, откъдето бях почерпил толкова сила.

Учителят се приближи и постави новия ми меч пред мен, там, където бях заровил стария. Тогава всички разпериха ръце, а Учителят, използвайки своята сила, направи така, че около нас да се появи странна светлина, която не осветяваше, но се виждаше и променяше отразения от човешките фигури жълт цвят на огнището. След като извади от ножницата своя меч, той ме докосна с него по раменете и главата и изрече следното:

— По силата и любовта на РАМ те назовавам Учител и Рицар на ордена от днес до края на дните ти. „Р“ като „Ред“, „А“ като „Архилюбов“, „М“ като „Милосърдие“ или на латински RAM — „R“ от „Regnum“, „A“ от „Agnus“, „M“ от „Mundi“. И нека, щом вземеш своя меч, той да не се задържа повече в ножницата, тъй като там ще ръждяса. А щом излезе от ножницата, нека не се прибира обратно, преди да е извършил едно добро дело, преди да е проправил път или да е пролял кръвта на неприятел.