Паулу Коелю: Дневникът на един маг

И с върха на своя меч той одраска леко челото ми. От този момент нататък повече не беше нужно да мълча. Не беше необходимо да прикривам онова, на което съм способен, нито да потулвам чудесата, които се бях научил да правя по пътя на Традицията, От този момент нататък аз вече бях маг.

Протегнах ръка, за да взема новия си меч — от стомана, която не ръждясва, и от дърво, което земята не може да разяде. Дръжката беше в черно и червено, а ножницата — черна. Ала щом ръцете ми докоснаха ножницата и понечих да доближа меча до себе си, Учителят се спусна към мен и яростно ме настъпи по пръстите. Извиках от болка и пуснах меча.

Взрях се в него недоумяващо. Необикновената светлина беше изчезнала и от пламъците в огнището лицето на Учителя ми се стори призрачно.

Той ме изгледа студено, повика жена ми и връчи на нея новия меч. После се обърна към мен и каза:

— Отдръпни ръката, която те мами! Пътят на Традицията не е на малцината избрани, а е път на всички хора! Силата, която си мислиш, че притежаваш, не струва пукната пара, понеже не е сила, която може да бъде споделена с останалите хора! Ти трябваше да откажеш меча и ако го беше сторил, той щеше да ти бъде даден, защото сърцето ти щеше да е чисто. Но както се и опасявах, в решителния момент ти се подхлъзна и падна. Заради твоята алчност отново ще трябва да тръгнеш да търсиш своя меч. Заради твоето високомерие ще трябва да го търсиш сред обикновените хора. А заради твоето увлечение по мистичното ще трябва много да се бориш, за да постигнеш онова, което тъй щедро щеше да ти бъде дадено.

Сякаш целият ми свят се разпадна. Все още бях на колене, вцепенен, без желание да мисля за каквото и да било. След като вече бях върнал стария си меч на земята, не можех да си го взема обратно. Но след като новият не ми бе даден, трябваше сам да го отвоювам, безпомощен и беззащитен. В деня на върховното ми Небесно посвещаване срещнах яростта на моя Учител, който ме настъпи по пръстите и ме върна на земята.

Водачът угаси огъня, а жена ми дойде при мен и ми помогна да стана. Тя държеше в ръцете си моя нов меч, но според правилата на Традицията аз не можех да го докосна без позволението на моя Учител. Безмълвно прекосихме гората, следвайки фенера на водача, докато накрая стигнахме неравния селски път, където бяхме паркирали колите.

Никой не се сбогува с мен. Жена ми сложи меча в багажника на колата и запали-двигателя. Дълго време мълчахме, докато тя караше бавно, заобикаляйки дупките по пътя.

— Не се тревожи — каза ми най-сетне, опитвайки се да ме окуражи малко. — Сигурна съм, че ще успееш да си го върнеш.

Попитах я какво й е казал Учителят.

— Три неща. Първо, че е трябвало да си вземе топла дреха, понеже горе се оказало по-студено, отколкото предполагал. Второ, че нищо не го е изненадало и че това вече много пъти се е случвало с безброй други хора, стигнали дотам, докъдето и ти. И трето, че твоят меч ще те чака в уречен ден и час на определено място от пътя, който ще трябва да изминеш. Аз не знам нито датата, нито часа. Той ми посочи единствено мястото, където трябва да го скрия, за да можеш ти да го намериш.

— И кой е този път? — попитах нервно.

— О, не ми обясни много добре. Каза само да потърсиш на картата на Испания един стар средновековен път, известен като Необикновения път на Сантяго.

Митничарят дълго гледа меча, които жена ми носеше, и попита какво смятаме да правим с него. Аз казах, че един наш приятел ще го оцени, за да го продадем на търг. Лъжата подейства и митничарят ни даде удостоверение, че сме влезли с меча през летище „Бахадас“, и ни каза, че ако имаме проблеми с него на излизане от страната, достатъчно било да покажем документа на митницата.

Отидохме до гишето за коли под наем и потвърдихме резервацията за два автомобила. Взехме си документите и преди да се разделим, влязохме да хапнем в ресторанта на летището.

Бях прекарал една безсънна нощ в самолета — някаква смесица между страх от полета и страх от онова, което предстоеше да се случи занапред. Но бях съвсем бодър и изпълнен с нетърпение.

— Не се притеснявай — каза жена ми за хиляден път. — Трябва да отидеш до Франция и в Сен Жан Пие-дьо-Пор да потърсиш мадам Лурдес. Тя ще те свърже с човек, който да те води по Пътя на Сантяго.

— Ами ти? — попитах аз за хиляден път, вече знаейки отговора.

— Ще отида там, където трябва да отида, и ще оставя онова, което ми бе поверено. После ще прекарам няколко дни в Мадрид и ще се върна в Бразилия. Смятам, че мога да се грижа за дома ни така добре, както и ти.