Паулу Коелю - Захир

— Смятам, че поведението ми е съвсем човешко.

— Човешко, наистина. Но не е нито интелигентно, нито разумно. Трябва да цениш времето си на тази земя. Знай, че Бог винаги прощава, прости тогава и ти!

Гледайки множеството, събрало се този следобед за поредното ми раздаване на автографи в една голяма книжарница на „Шан-з-Елизе“, си мислех: колко ли души са преминали през същото, което аз изживях с жена си?

Малцина. Един или двама. Въпреки това повечето от тях щяха да открият себе си в новата ми книга.

Да пишеш е едно от най-самотните занимания на света. Веднъж на всеки две години сядам пред компютъра, поглеждам в непознатото море на душата си, виждам в него острови — идеи, които са узрели и са готови, за да бъдат разработени. Тогава се качвам на кораба си, наречен Слово, и решавам да отплавам към най-близкия от тях. По пътя се боря с течения, ветрове, бури, но продължавам да греба изтощен, с ясното съзнание, че те са ме отклонили от пътя ми и островът, до който съм искал да достигна, вече не се вижда на хоризонта.

Въпреки това не се връщам обратно, трябва непременно да продължа, в противен случай ще се изгубя в океана. И в този миг в представата ми изникват ужасни сцени, като например как прекарвам останалата част от живота си в разговори за моите отминали успехи или как критикувам жлъчно новите писатели само защото аз самият нямам смелостта да публикувам нови книги. Та нали мечтата ми беше да стана писател? Тогава трябва да продължавам да творя изречения, абзаци, глави, да пиша до смъртта си, да не позволявам на успеха, провала или капаните да ме парализират. В противен случай в какво да търся смисъла на живота си? Да си купя имение с вятърна мелница в Южна Франция и да работя по цял ден в градината? Да изнасям лекции, понеже говоренето е по-лесно от писането? Да обмисля някакъв начин, по който да се оттегля загадъчно от светския живот, за да създам около името си легенда, което би ми отнело толкова много радости?

Подтикван от подобни плашещи мисли, откривам у себе си неподозирана сила и смелост и те ми помагат да се отправя към непознатите кътчета на моята душа. Оставям се на течението и накрая корабът ми хвърля котва край някакъв остров. В продължение на много дни и нощи описвам това, което виждам, питайки се защо го правя, и непрекъснато си казвам, че не си струва усилието, че повече не е нужно да доказвам никому нищо, че съм постигнал това, което съм искал, дори много повече, отколкото съм мечтал.

Забелязвам, че процесът на писане на първата ми книга се повтаря всеки следващ път: събуждам се в девет сутринта с намерението да седна на компютъра веднага след като си изпия кафето; чета вестници, излизам да се поразходя, отбивам се в близкото кафене да поговоря с хората, връщам се вкъщи, поглеждам към компютъра и си спомням, че трябва да проведа няколко разговора по телефона, поглеждам отново към компютъра, но вече е време за обяд; ям с мисълта, че е трябвало да започна да пиша в единайсет сутринта, но сега ми се спи; събуждам се в пет следобед, най-накрая включвам компютъра, опитвам се да проверя електронната си поща и разбирам, че нямам връзка с интернет; не ми остава нищо друго, освен да отида до един клуб на десет минути от къщи и да се свържа оттам, но не бих ли могъл преди това да попиша поне половин час, за да освободя съвестта си от чувството за вина?

Започвам по задължение, но изведнъж „нещото“ ме завладява и не мога да спра. Домашната помощница ме вика за вечеря, моля я да не ме прекъсва, след един час отново ме вика, гладен съм, но нека да напиша само още един ред, едно изречение, една страница. Когато сядам на масата, яденето е изстинало, вечерям набързо и се връщам пред компютъра. Повече не съм в състояние да контролирам стъпките си, постепенно откривам острова, някаква сила ме води по пътеките му, срещам неща, които никога не съм си представял, нито съм сънувал. Пия кафе, пия още кафе и най-сетне в два часа сутринта спирам да пиша, защото очите ми са изморени.

Лягам си, стоя буден още час, набелязвайки нещата, за които ще пиша в следващия абзац и които впоследствие винаги се оказват напълно излишни — служат само за да изпразня съзнанието си и да мога да заспя. Обещавам си, че утре ще започна точно в единайсет. Но на следващия ден всичко се повтаря: разхождам се, разговарям, обядвам, спя, изпитвам чувство за вина, ядосвам се, че не мога да вляза в интернет, с мъка написвам първата страница и т.н.

Без да усетя, изминават две, три, четири, единайсет седмици, знам, че съм близо до края, и ме обзема чувство за празнота. Облякъл съм в думи това, което трябваше да запазя за себе си. Сега обаче трябва да стигна до последното изречение — и стигам.