Паулу Коелю - Захир

Започнах отново да раздавам автографи, започнах отново да приемам покани за лекции, статии, благотворителни вечери, телевизионни програми, проекти с начинаещи творци. Правех всичко друго, но не и това, което трябваше да правя: да пиша книги.

Това обаче не ме тревожеше — дълбоко в сърцето си бях решил, че съм приключил с писателската си кариера, понеже жената, която ме бе накарала да започна да пиша, вече не беше до мен. Бях изживял пълноценно мечтата си, бях стигнал там, където малцина имат късмета да стигнат, и можех да прекарам останалата част от живота си в развлечения.

Тази мисъл ми хрумваше всяка сутрин. А следобед разбирах, че единственото нещо, което бих искал да правя, е да пиша. Когато настъпваше вечерта, отново се опитвах да се убедя, че съм осъществил мечтата си и трябва да предприема нещо ново.

Следващата година беше свещена за Компостела — това се случва винаги когато 25 юли, Денят на Сантяго де Компостела, се пада в неделя. Тогава една специална врата остава отворена в разстояние на 365 дни и според традицията върху всеки, който влезе в катедралата на Сантяго през тази врата, се изсипва божията благодат.

По същото време в Испания се честваха много годишнини и тъй като бях благодарен на тази страна заради поклонението, на което бях ходил, реших да участвам поне в едно събитие: да изнеса лекция през януари в страната на баските. За да разчупя рутината — опит да пиша книга/ официална вечеря/ летище/ посещение при Мари в Милано/ вечеря/ хотел/ летище/ интернет/ летище/ интервю/ летище, — реших да измина 1400 км сам, с кола.

Не съществува място, дори и съвсем непознато за мен, което да не ми напомня за моя собствен Захир. Мисля си, че на Естер много би й харесало тук, с удоволствие би обядвала в този ресторант, би се разходила по този бряг на реката. Спирам да пренощувам в Байон и преди да заспя, включвам телевизора и научавам, че около 5000 камиона са спрели на границата между Франция и Испания заради неочаквана и силна снежна буря.

Събуждам се с мисълта да се върна в Париж: имам прекрасно извинение, за да отложа ангажимента си, организаторите ще ме разберат — има задръствания, настилката е заледена, освен това както испанското, така и френското правителство съветват хората да не излизат от къщи през този уикенд, защото има сериозна опасност от катастрофи. Положението е още по-тежко, отколкото снощи: в сутрешния вестник пише, че 17 000 души са блокирани в друга отсечка и службите по гражданска защита са мобилизирани, за да им окажат помощ с храна и временни заслони, понеже много коли са останали без бензин и няма как да поддържат включено отоплението.

В хотела ми обясняват, че ако НАИСТИНА трябва да пътувам, ако е въпрос на живот и смърт, мога да тръгна по един второкласен заобиколен път, като това отклонение ще ми отнеме още два часа и никой не може да ми гарантира дали шосето ще е проходимо. Инстинктивно решавам да тръгна: нещо ме тласка напред, към хлъзгавия асфалт, към задръстванията, в които ще трябва да чакам с часове.

Правя го може би заради името на града: Витория. Или може би заради мисълта, че твърде много съм свикнал с удобствата и съм изгубил способността си да импровизирам в кризисни моменти. Или може би заради ентусиазма на хората, които се опитват да възстановят една катедрала, строена преди много столетия, и за да привлекат вниманието към начинанието си, са поканили писатели да изнесат лекции. Или може би заради думите на мореплавателите, открили и завоювали двете Америки: „Трябва да плаваш, не да живееш.“

И аз плавам. След много часове и много напрежение пристигам във Витория, където ме очакват още по-притеснени хора. Казват, че от трийсет години не е валял такъв сняг, благодарят ми за усилията, но от този момент нататък трябва да се движим според официалната програма, а тя включва посещение на катедралата „Санта Мария“.

Една девойка с особен блясък в очите започва да ми разказва историята на катедралата. В началото на това място имало само крепостна стена. Впоследствие крепостната стена си останала, но един от зидовете бил използван за построяването на параклис. Изминали доста години и параклисът се превърнал в църква. След още едно столетие църквата приела вид на готическа катедрала. Катедралата изживяла моменти на слава, след което започнала да се руши, била изоставена за известен период, строителните работи по укрепването изменили архитектурата й, всяко следващо поколение смятало, че е разрешило проблема, и преправяло първоначалния план.