Паулу Коелю - Захир

Но в този свят, пълен с изневери, разводи, убийства и атентати, месец по-късно широката публика забрави за събитието. От личен опит знам, че подобни новини никога не биха отблъснали верните ми читатели (случвало ми се е и в миналото, когато един от каналите на аржентинската телевизия показа журналист, твърдящ, че има „доказателства“ за моя тайна среща в Чили с бъдещата първа дама на страната — въпреки това книгите ми не изпаднаха от класациите на най-продаваните). Славата не трае повече от петнайсет минути, както бе казал един американски художник; загрижен бях по-скоро за други неща — трябваше да реорганизирам живота си, да срещна нова любов, да започна отново да пиша книги и да запазя спомена за моята жена в малкото чекмедже, което се намира между любовта и омразата.

Или по-скоро за бившата ми жена (трябваше да приема колкото се може по-скоро това определение).

Част от онова, което бях предвидил в хотела, наистина се случи. Отначало не излизах от къщи: не знаех как ще погледна приятелите си в очите и ще им кажа: „Жена ми ме заряза заради по-млад мъж.“ Когато излизах, никой не ме питаше за нищо, но след като изпиех няколко чаши вино, се чувствах длъжен да заговоря на тази тема — мислех си, че мога да чета мислите на околните, и смятах, че те си нямат други грижи освен любопитството към личния ми живот, но са достатъчно добре възпитани, за да си мълчат. Според настроението ми Естер беше ту светица, която заслужава по-добра съдба, ту коварна и невярна жена, която ме е поставила в унизителната ситуация да бъда смятан за престъпник.

Приятелите, познатите ми, издателите и всички останали, седящи на моята маса по време на многото официални вечери, които бях принуден да посещавам, отначало ме слушаха с любопитство. Ала скоро започнах да забелязвам, че се опитват да сменят темата — това събитие ги бе интересувало известно време, но вече бе престанало да подхранва ежедневното им любопитство. По-интересно им бе да говорят за актрисата, убита от някакъв певец, или за тийнейджърката, написала роман за любовните си авантюри с видни политици. Докато един ден в Мадрид си дадох сметка, че получавам все по-малко покани за светски събития и вечери. И въпреки че ми олекваше, когато изливах чувствата си, обвинявайки или благославяйки Естер, разбрах, че съм се превърнал в нещо по-лошо от измамен съпруг: бях станал досадник, чиято компания не е желана от никого.

От този момент нататък реших да страдам мълчаливо и поканите пак започнаха да препълват пощенската ми кутия.

Но Захирът, за когото отначало мислех с нежност или с раздразнение, продължаваше да расте в душата ми. Търсех Естер във всяка срещната жена. Започна да ми се привижда във всички барове, кина, гари. Неведнъж карах шофьорите на таксита да спират насред улицата или пък ми се случваше да вървя след някоя жена, докато се убедя, че не е тази, която търся.

И понеже Захирът започваше да обсебва изпяло мислите ми, почувствах нужда от антидот, от нещо, което да ме спаси от отчаянието.

Имаше само един изход: да си намеря любовница.

След като се бях срещал с три-четири жени, които ме привличаха, започнах да се интересувам от Мари, френска актриса на 35 години. Единствено тя не говореше глупости от рода на „харесвам те като мъж, а не защото си личност, която всички искат да познават“ или „бих предпочела да не си толкова известен“, или — което е още по-лошо — „парите не ме интересуват“. Единствено тя се радваше искрено на успеха ми, тъй като също беше прочута и знаеше, че известността има голямо значение. Известността е афродизиак. Да бъде с един мъж, знаейки, че той е избрал именно нея, въпреки че е можел да избере много други, ласкае самолюбието на жената.

Започнаха да ни виждат заедно по вечери и приеми: спекулираше се относно връзката ни, но тъй като нито тя, нито аз потвърждавахме или отричахме каквото и да било, така и не можаха да разберат със сигурност. На списанията не им оставаше нищо друго, освен да чакат снимката с прочутата целувка — която така и не се появи, защото както аз, така и тя смяташе за вулгарна подобна показност на публично място. Тя ходеше на снимки, аз бях зает с работата си; когато имах време, отивах в Милано, когато тя имаше време, идваше при мен в Париж, чувствахме се близки, но не бяхме зависими един от друг.

Мари се преструваше, че не знае какво става в душата ми, аз също се преструвах, че не знам какво става в нейната (несподелена любов към съседа й, който беше семеен, а тя беше жена, която можеше да има абсолютно всеки мъж, когото пожелаеше). Бяхме приятели, обичахме да гледаме едни и същи предавания по телевизията, дори бих се осмелил да твърдя, че в отношенията ни имаше място и за някаква любов, макар и различна от тази, която аз изпитвах към Естер, а тя — към своя съсед.