Паулу Коелю - Захир

Катедралата обаче устояла на всичко.

Обикалям я, разглеждам сегашните й форми: този път архитектите гарантират, че са намерили най-доброто решение. Цялата е опасана от скеле и метални подпори, грандиозни теории за бъдещото й укрепяване и критики относно направеното в миналото.

Изведнъж, застанал по средата на централния кораб, си давам сметка за нещо много важно: катедралата съм аз, катедралата сме всички ние. Растем, променяме се външно, откриваме у себе си недостатъци, които трябва да бъдат поправени, невинаги избираме най-доброто решение, но въпреки всичко продължаваме напред, опитвайки се да вървим с гордо вдигната глава, да бъдем безупречни, за да накараме другите да оценят не стените, нито вратите или прозорците, а празното пространство между тях, пространството, в което боготворим и почитаме най-скъпото, най-важното за нас.

Да, несъмнено всеки от нас е катедрала. Но какво има в празното пространство на моята вътрешна катедрала?

Естер, Захирът.

Тя е изпълнила всичко. Тя е единственото основание, за да живея. Разглеждам наоколо, подготвям се за лекцията и разбирам защо приех предизвикателството на снега, задръстванията, заледеното шосе: за да си спомня, че всеки ден трябва наново да изграждам себе си, и за да приема — за пръв път през моето съществуване, — че обичам едно човешко същество повече, отколкото самия себе си.

Докато карам към Париж — вече при много по-добри метеорологични условия, — сякаш се намирам в транс: не мисля, само внимавам за движението по пътя. Когато се прибирам у дома, помолвам домашната помощница да остане вкъщи следващите дни, да не допуска никого при мен и да ми приготвя сутрешното кафе, обяда и вечерята. Стъпвам върху малкото устройство, което ми позволява да влизам в интернет, и го разрушавам напълно. Изтръгвам телефона от стената. Опаковам мобилния си телефон и го изпращам на моя издател с молба да ми го върне само когато отида да си го поискам лично.

В разстояние на една седмица се разхождам всяка сутрин по бреговете на Сена, прибирам се вкъщи и се затварям в кабинета си. И сякаш под диктовката на ангелски глас пиша книга, по-точно писмо, дълго писмо до жената на моите мечти, жената, която обичам и която винаги ще обичам. Може би някой ден тази книга ще стигне до нея, но дори и това да не се случи, сега аз съм човек, постигнал душевно равновесие. Не се боря повече с наранената си гордост, не търся Естер по всички улици, барове, кина, премиери, в Мари, в новините от вестниците.

Напротив, доволен съм, че тя съществува, тъй като ми показа, че съм способен на любов, каквато дори не съм подозирал, сякаш съм осенен от божията благодат.

Приемам Захира, ще се оставя да ме отведе до светостта или до лудостта.

Книгата Време да раздираш, време да съшиваш със заглавие, вдъхновено от един стих на Еклисиаст, беше публикувана в края на април. През втората седмица на май вече бе на първо място в класациите на най-продаваните книги. Литературните притурки на вестниците, които никога не са били любезни към мен, този път засилиха атаките. Изрязах някои фрази и ги залепих в тетрадката, в която събирах критичните материали от предишните години. В общи линии повтаряха едно и също нещо, като сменяха само заглавието на книгата:

„…за пореден път в тези смутни времена, в които живеем, авторът ни кара да избягаме от действителността посредством една любовна история“ (сякаш човек би могъл да живее без любов);

„…къси изречения, повърхностен стил“ (като че ли дългите изречения означават непременно дълбок стил);

„…авторът е открил тайната на успеха — маркетинга“ (сякаш се бях родил в страна с големи литературни традиции и разполагах с цяло състояние, което да инвестирам в първата си книга);

„…въпреки че книгата ще се продава толкова добре, колкото и предишните, тя доказва, че човешкото същество не е готово да се изправи срещу трагедията, която ни обгражда“ (сякаш те знаеха какво значи да си готов).

Някои от текстовете обаче се различаваха: освен гореспоменатите фрази добавяха още, че съм се възползвал от миналогодишния скандал, за да спечеля още повече пари. И както ставаше обикновено, отрицателните критики засилиха още повече интереса към книгата ми: верните ми читатели си я купиха, а онези, които бяха забравили за случая, си го спомниха и също си купиха по един екземпляр, понеже искаха да узнаят моята версия за изчезването на Естер (но тъй като в книгата не ставаше дума за това, а за един химн на любовта, сигурно са се разочаровали и са решили, че критиците имат право). Авторските права бързо бяха продадени във всички страни, в които се издаваха книгите ми.