Паулу Коелю - Захир

— А просякът на ъгъла?

— За него не знам, никога не съм разговаряла с такъв човек. Той е олицетворение на нещастието, но очите му, както и очите на всеки просяк, сякаш крият нещо. У този човек тъгата е толкова явна, че дори не мога да повярвам, че е истинска.

— Какво ни липсва, за да сме щастливи?

— Не знам. Разглеждам списанията за живота на известните личности: всички са усмихнати и доволни. Ала тъй като аз самата съм омъжена за известна личност, знам, че всъщност не е така: хората се усмихват и се забавляват на снимките, но вечер или сутрин действителността е съвсем различна. „Какво да направя, за да продължавам да се появявам по списанията?“, „Как да прикрия факта, че вече не разполагам с достатъчно пари, за да продължавам да живея в същия лукс?“, „Как да заживея в още по-голям лукс, как да бъда по-оригинален от другите?“, „Актрисата, с която се усмихваме на снимката, утре може да ми открадне ролята“, „Дали наистина съм по-хубаво облечена от нея? Защо се усмихваме, след като се мразим?“, „Защо продаваме щастие на читателите на списанието, след като всъщност ние самите сме нещастни и робуваме на славата?“

— Не робуваме на славата.

— Не бъди параноичен, не говоря за нас.

— Каква е причината за всичко това според теб?

— Преди години прочетох една книга с интересен сюжет. Да предположим, че Хитлер е победил във войната, ликвидирал е всички евреи на света и е убедил своя народ, че наистина съществува висша раса. Променят учебниците по история и след сто години неговите наследници успяват да се справят и с индианците. След още триста години са избити всички негри. Минават петстотин години, за да може могъщата военна машина да изтрие от лицето на земята азиатците. Учебниците по история споменават за минали битки с варварите, но никой не ги чете внимателно, защото не ги смята за важни.

И тъй, две хиляди години след появата на нацизма в някакъв бар в Токио — където от почти пет века живеят високи и синеоки хора — Ханс и Фриц пият бира. В един момент Ханс се обръща към Фриц и го пита: „Фриц, мислиш ли, че нещата винаги са били такива?“

„Кои неща?“, на свой ред задава въпрос Фриц.

„Ами светът.“

„Разбира се, че светът винаги е бил такъв, нали сме го учили в училище?“

„Прав си, не знам защо ти зададох този идиотски въпрос“, отвръща

Ханс. Допиват си бирата, разговарят за други неща и забравят

тази тема.

— Не е нужно да отиваме толкова надалеч в бъдещето, достатъчно е да се върнем 2000 години назад. Ти би ли се прекланяла пред гилотината, бесилката, електрическия стол?

— Разбирам какво имаш предвид: кръста, най-страшното от всички мъчения, измислени от хората. Спомням си, че Цицерон го бе нарекъл „най-отвратителното наказание“, защото предизвиквало ужасни мъчения, преди да настъпи самата смърт. А в днешно време хората носят кръста на гърдите си, окачват го по стените в стаите, смятат го за религиозен символ, забравяйки, че той е бил инструмент за изтезание.

— Изминават два века и половина, преди някой да реши, че трябва да се сложи край на езическите празници, които се провеждали по време на зимното сльнцестоене, на датата, когато Слънцето се намира най-далеч от Земята. Апостолите и техните последователи били прекалено заети да разпространяват Христовото послание и изобщо не се сетили за natalis invict Solis (Раждането на непобедимото слънце (лат.). — Б. пр.), митраическия празник, отбелязващ раждането на слънцето на 25 декември. Докато някакъв епископ не решил, че тези празници на слънцестоенето са заплаха за вярата, и на тях бил сложен край! А днес се отслужват литургии, правят се дървени ясли, в които се поставят пластмасови бебета, и всички са убедени и абсолютно сигурни в това, че Христос се е родил точно на този ден!

— А знаеш ли откъде идва коледното дръвче?

— Нямам представа.

— Свети Бонифаций решил да „християнизира“ един ритуал, посветен на бог Один като дете: веднъж в годината германските племена поставяли подаръци около дъбово дърво, които децата им да открият. Смятали, че това носело радост на езическото божество.

— Нека да се върнем към историята за Ханс и Фриц: не смяташ ли, че цивилизацията, човешките отношения, нашите желания, победи, всичко това е плод на една лошо разказана история?

— Когато ти написа книгата за пътя до Сантяго, стигна до същия извод, нали? Преди това смяташе, че единствено на група избрани е известно значението на магическите символи, а сега знаеш, че способността да ги разбираме е заложена във всички нас, макар и да сме го забравили.