Паулу Коелю - Захир

— Да кажем, че имам нужда да бъда сама.

— Значи е заради мен?

— Всеки от нас изгради живота си с помощта на другия. Обичам мъжа си, той също ме обича, макар и да не е най-верният съпруг на света.

— За пръв път споменаваш за това.

— Защото за мен е без значение. Какво означава вярност? Чувството, че притежавам нечие тяло и душа, които не са мои? А ти смяташ ли, че през всичките тези години, през които сме заедно, никога не съм спала с друг мъж?

— Не ме интересува. Не искам да знам.

— Аз също.

— Откъде ти хрумна тогава идеята да отразяваш военни действия от такова затънтено място?

— Нуждая се от това. Вече ти го казах.

— Нима нямаш всичко?

— Имам всичко, което една жена може да поиска.

— Какво тогава не е наред в живота ти?

— Точно в това е проблемът. Имам всичко, но съм нещастна. И не съм единствената: през всичките тези години интервюирах и общувах с всякакви хора — бедни, богати, могъщи, материално задоволени. В очите на всички тях открих безкрайна печал. Тъга, за която те невинаги си признават, но която се чете в погледите им, независимо от това, което ми казваха. Слушаш ли ме?

— Слушам те. Размишлявам. Значи според теб никой не е щастлив?

— Някои хора изглеждат щастливи, но те чисто и просто не се замислят по тази тема. Други кроят планове: ще имам мъж, дом, две деца, вила. И докато се опитват да ги постигнат, приличат на бик, който търси тореадора: реагират инстинктивно, втурват се напред, без да знаят къде е целта. Успяват да си купят мечтаната кола, успяват да си купят дори ферари, смятат, че в това е смисълът на живота, и никога не си задават въпроса дали наистина са щастливи. Въпреки това очите им са пълни с тъга, за която дори самите те не подозират, че носят в душите си. Ти щастлив ли си?

— Не знам.

— И аз не знам дали всички хора са нещастни. Знам, че винаги са заети: да блъскат в извънработно време, да се грижат за децата си, за партньора си, за кариерата си, за дипломата си, за това какво трябва да свършат на другия ден, какво трябва да купят, какво трябва да правят, за да не изпитват комплекс за малоценност, и прочие. Всъщност малко хора ми казват, че са нещастни. Повечето заявяват: „Чувствам се чудесно, постигнах всичко, което исках.“ Тогава ги питам: „Кое ви прави щастливи?“ Отговорът е: „Имам всичко, за което мога да мечтая — семейство, дом, работа, здраве.“ Питам ги още: „А замисляли ли сте се дали това е всичко в живота?“ Отговорът е: „Да, всичко.“ Повтарям въпроса си: „Тогава излиза, че смисълът на живота е в работата, семейството, децата, които ще пораснат и ще ви напуснат, мъжа или жената, у които истинската страст ще отстъпи място на приятелството. А един ден ще спрете и да работите. Какво ще правите, когато това се случи?“

Отговор: няма отговор. Сменят темата.

Всъщност отговарят: „Когато децата ми пораснат, когато мъжът ми/жена ми се превърне в приятел и престане да бъде страстен любовник, когато се пенсионирам, ще имам достатъчно свободно време да осъществя мечтата си да пътувам.“

Въпрос: „Но нали казахте че сега сте щастливи? Не правите ли това, за което винаги сте мечтали?“ И на това място казват, че са много заети, и сменят темата.

Ако продължа да настоявам, накрая откриват, че нещо им липсва. Президентът на фирмата все още не е сключил сделката, за която мечтае, домакинята би искала да разполага с по-голяма свобода или с повече пари, влюбеното момче се бои да не изгуби любимата си, току-що дипломиралият се си задава въпроса дали сам е избрал кариерата си, или други са я избрали вместо него, зъболекарят би желал да бъде певец, певецът — политик, политикът — писател, а писателят — фермер. И дори да срещна някой, който върши това, което сам е избрал, той също се терзае дълбоко в душата си и не намира покой. Но аз наистина искам да знам: щастлив ли си?

— Не. Имам жената, която обичам, кариерата, за която винаги съм мечтал. Свободата, за която всички мои приятели ми завиждат. Пътуванията, почестите, поздравленията. Но има нещо, което…

— Което какво?

— Мисля, че ако спра, животът ми ще изгуби смисъл.

— Нима не можеш да се отпуснеш, да разглеждаш Париж, да ме хванеш за ръката и да кажеш: постигнах това, което исках, нека сега да се порадваме на живота, който ни остава?

— Мога да разглеждам Париж, мога да те хвана за ръката, но не мога да кажа тези думи.

— Готова съм да се обзаложа, че всички хора на тази улица, по която вървим сега, изпитват същото чувство. Елегантната жена, която току-що мина край нас, прекарва дните си в усилия да спре времето, следейки непрекъснато кантарчето, защото смята, че любовта зависи от теглото. Виж семейството с двете деца в другия край на улицата. Мъжът и жената са безкрайно щастливи, когато излизат на разходка с децата си, но в същото време подсъзнанието им не спира да ги тормози: минава им мисълта, че могат да останат без работа, че някой от тях може да се разболее, че здравната каса може да не изпълни задълженията си, че някое от децата може да бъде блъснато от кола… И докато се опитват да се разсеят, търсят начин да се избавят от трагедиите, да се защитят от заобикалящия ги свят.