Паулу Коелю - Захир

— Аз правя същото в книгите си.

— Знам. Това ме накара да се сближа…

Той щеше да каже кой е!

— Тук ли сте роден? — пита Мари, като не му позволява да довърши изречението „.. .да се сближа с жена ви.“

— Роден съм в степите на Казахстан.

Казахстан. Ще се осмели ли някой да пита къде се намира Казахстан?

— Къде се намира Казахстан? — пита шефът на търговския отдел.

Блажени са онези, които не се страхуват да покажат незнанието си.

— Очаквах този въпрос. — Сега в очите на Михаил проблясва весело пламъче. — Винаги когато казвам къде съм роден, след десет минути объркват страната ми с Пакистан или Афганистан. Моята родина се намира в Централна Азия. Жителите й са едва четиринайсет милиона и живеят на площ, няколко пъти по-голяма от тази на Франция с нейните шейсет милиона души.

— С други думи, това е място, където никой не протестира, че му е тясно — подхвърля моят издател, смеейки се.

— Това е място, където през двайсети век никой нямаше право да протестира срещу каквото и да било, дори и да искаше. Най-напред, когато комунистическият режим премахна частната собственост, добитъкът беше изоставен в степите и 48,6 процента от жителите на страната измряха от глад. Можете ли да го разберете? Почти половината от населението на моята страна умря от глад между 1932 и 1933 година.

На масата се възцарява мълчание. Трагедиите не са подходящи за подобно празнуване и някой от присъстващите решава да смени темата. Аз обаче настоявам „читателят“ да продължи да разказва за страната си.

— Как изглеждат степите? — питам го.

— Огромни равнини почти без никаква растителност, както сигурно ви е известно.

Известно ми е, но сега е мой ред да му задам въпрос, да поддържам разговора.

— Спомних си нещо във връзка с Казахстан — казва издателят ми. — Преди време получих ръкопис от някакъв писател, който живее там. Описваше в книгата си ядрените опити, извършени в степите.

— Не само земята, но и душата на родината ми е напоена с кръв. Промени се това, което не биваше да променя, и сега поколения наред ще изкупват тази грешка. Направихме така, че цяло море да изчезне.

Ред е на Мари да се намеси.

— Никой не може да направи така, че да изчезне едно море!

— На двайсет и пет години съм и видях как в рамките на едно поколение водата, която съществуваше от хиляди години, се превърна в прах. Комунистическите управници решиха да променят течението на две големи реки, Амударя и Сърдаря, за да използват водите им за напояване на памучни плантации. Не постигнаха целта си, но вече беше твърде късно — морето изчезна, а обработваемата земя се превърна в пустиня.

Липсата на вода промени изцяло местния климат. И днес големите пясъчни бури всяка година разпръскват по 150 милиона тона сол и прах. Петдесет милиона души от пет страни пострадаха от безотговорното, но безвъзвратно решение на съветските бюрократи. Малкото вода, която остана, е замърсена и причинява най-различни болести.

Постарах се да запомня думите му. Можех да ги използвам в някоя от лекциите си. Михаил продължаваше да говори и темата от екологична се превърна в трагична.

— Дядо ми е разказвал, че Аралско море навремето се е наричало Синьо море заради цвета на водата си. Днес морето вече го няма, но хората не искат да изоставят домовете си и да се преселят на друго място: продължават да сънуват вълните и рибите, пазят въдиците си и разговарят за лодки и стръв.

— А наистина ли е имало ядрени експлозии? — пита отново моят издател.

— Мисля, че всичките ми сънародници знаят какво е почувствала земята, понеже тя е в кръвта на всеки казах. В разстояние на четирийсет години равнините бяха разтърсвани от атомни или термоядрени бомби, общо 456 до 1989 година. От тези опити 116 бяха направени на открито, като общата им мощност е била 2500 пъти по-голяма от тази на бомбата, хвърлена над японския град Хирошима по време на Втората световна война. В резултат на това хиляди са били засегнати от радиоактивното облъчване, заболели са от рак на белите дробове, а хиляди деца са се родили с психомоторни аномалии, без крайници или с умствени проблеми.

Михаил поглежда часовника си.

— С ваше позволение, трябва да тръгвам.

Половината от присъстващите изказват съжаление, разговорът е станал толкова интересен. Другата половина са доволни: абсурдно е да се говори за такива трагични неща по време на подобна празнична вечер.

Михаил се сбогува с всички, кимвайки, и ме прегръща не защото изпитва голяма обич към мен, а за да ми прошепне: