Паулу Коелю - Захир

Хората заемат намиращите се в салона столове. Момчета и момичета, облечени така, че ако ги срещна на улицата, ще ги взема за наркомани, употребяващи силна дрога. Президенти на фирми и чиновници на средна възраст с жените си. Две-три деца, около десетгодишни, вероятно доведени от родителите си. Неколцина старци, на които никак не им е било лесно да дойдат, като се има предвид, че най-близката спирка на метрото е на около пет пресечки оттук.

Пият, пушат, разговарят на висок глас, сякаш на сцената няма никой. Постепенно разговорите стават все по-шумни, чуват се смехове, цари весело, празнично настроение. Каква ти секта! Освен ако не е някакво братство на пушачите. Оглеждам се неспокойно, опитвайки се да открия Естер във всяка от присъстващите жени, но всеки път, когато се доближавам, виждам, че не е тя — понякога се оказва дори, че не съществува ни най-малка външна прилика със съпругата ми. (Защо не мога да свикна да казвам „бившата ми съпруга“?)

Питам една добре облечена жена какво е това. На нея обаче май не й се отговаря — поглежда ме, сякаш съм новак, на който тепърва трябва да бъдат разкрити тайните на живота.

— Истории за любов — отговаря тя. — Истории и енергия. Истории и енергия.

По-добре да не настоявам, въпреки че жената изглежда съвсем нормална. Чудя се дали да не попитам някой друг, но решавам, че е по-добре да си мълча — след малко сам ще разбера. Някакъв господин, седнал близо до мен, ме поглежда и се усмихва.

— Чел съм книгите ви. И знам, разбира се, защо сте тук.

Изплашвам се: нима той знае за връзката на Михаил с жена ми — пак трябва да се поправя, — връзката между един от актьорите на сцената и бившата ми жена?

— Автор като вас сигурно познава воините тенгри, които са тясно свързани с тези, които наричате „воини на светлината“.

— Разбира се — отвръщам с облекчение. Всъщност никога не бях чувал за тях.

Двайсет минути по-късно, когато в салона почти не може да се диша от цигарен дим, се разнася звукът от дайрето. Разговорите секват като по чудо, а атмосферата на пълна анархия като че ли придобива религиозна аура: както на сцената, така и сред публиката настъпва тишина, нарушавана единствено от шума, идващ от съседния ресторант.

Михаил, който продължава да гледа втренчено в някаква невидима точка пред себе си, сякаш изпада в транс и започва да говори:

— Ето какво е казано в монголския мит за сътворението на света:

Появи се едно диво куче, което беше синьо-сиво и чиято съдба беше предопределена от небето. Жена му беше кошута.

Гласът на Михаил е различен, по-женствен, по-самоуверен.

— Ето как започва още една любовна история. Между дивото куче с неговата смелост и сила и кошутата с нейната нежност, интуиция, грациозност. Ловецът и плячката се срещат и се обикват. Според природните закони единият би трябвало да унищожи другия — в любовта обаче не съществува ни добро, ни лошо, няма ни съзидание, ни разрушение, има само движения. И любовта променя природните закони.

Той направи някакъв жест с ръка и четиримата се завъртяха в кръг.

— В степите, откъдето идвам, дивото куче е женско животно. Чувствително е и умее да ловува, защото е развило инстинкта си, но в същото време е срамежливо. Не използва груба сила, а стратегия. То е смело, предпазливо и бързо. За миг излиза от състоянието на пълна отпуснатост и с напрегнати мускули скача върху плячката си.

А кошутата? — попитах се аз, тъй като съм свикнал да съчинявам истории. Михаил също е свикнал да ги разказва, затова отговаря на незададения въпрос:

— Кошутата има мъжки черти: бърза е и умее да разгадава земните тайни. Двамата пътуват в своите символични светове, две невъзможности се срещат и благодарение на това, че преодоляват собствената си природа и присъщите й ограничения, правят света възможен. Ето такъв е монголският мит: от две различни природи се ражда любовта. От противоположностите любовта черпи сила. Чрез стълкновението и промяната любовта се съхранява.

Всеки живее своя живот. На света му е било много трудно да достигне дотук, а на нас — да организираме живота си по най-добрия начин; той не е идеален, но можем да съжителстваме. Впрочем нещо липсва — винаги липсва нещо, ето защо сме се събрали тук тази вечер: за да може всеки от нас да помогне на другите да се замислят върху смисъла на съществуването си. Разказвайки безсмислени истории, търсейки факти, които излизат извън рамките на общоприетия светоглед, може би след едно-две поколения ще можем да открием друг път.