Патриша Корнуел - Следа

— Нямам представа къде може да се е запилял — замислено промълви доктор Филпот, без да обръща внимание на последната й реплика. — Ако случайно се обади, веднага ще ви уведомя…

— Ще ви дам и телефона на Пит Марино — кимна тя и започна да пише на лист хартия.

— Не знам кой знае колко за Едгар Алан — направи гримаса докторът. — А и честно казано, никога не съм го харесвал. Странен тип, от когото ме побиваха тръпки. Докато майка му беше жива, тя неизменно го придружаваше на прегледите. Имам предвид периода, в който вече беше възрастен мъж, непосредствено преди смъртта й…

— А тя от какво почина?

— Като се замисля, започвам да се тревожа — намръщено отвърна той. — Беше доста пълна жена, но полагаше грижи за себе си. Почина през зимата, след като хванала грип. У дома си. Тогава не видях нищо подозрително, но сега започвам да се питам дали е така…

— Мога ли да хвърля един поглед на медицинския му картон? И на нейния, ако все още го пазите…

— Вероятно ще ми бъде трудно да стигна до нейния, тъй като е починала доста отдавна — отвърна доктор Филпот. — Но неговият ми е подръка и веднага ще ви го дам. Почакайте само да го взема от кабинета си…

Стана и излезе от кухнята. Движенията му бяха по-бавни и по-уморени.

Скарпета се извърна към прозореца и спря поглед върху синята сойка, която лакомо опразваше хранилката, прикрепена към един от клоните на стария дъб отвън. Птицата кълвеше с ожесточение, семената летяха във всички посоки, синкавите й пера блестяха на слънцето. Миг по-късно вече я нямаше. Едгар Алан Пог спокойно може да отърве кожата, мрачно си помисли тя. Пръстовите отпечатъци не доказват кой знае какво, а причините за смъртта ще бъдат обект на оживени дебати. Няма как да се разбере колко души е убил… Не искаше да си представя с какво се е занимавал, докато е работил при нея… Какво ли е правил там долу, в мрачното подземие? Беше го виждала единствено там, винаги зает с някаква дейност, свързана най-често с обработката на телата. Тогава беше едно бледо и слабичко момче, което й хвърляше по някой и друг срамежлив поглед, докато тя слизаше от онзи ужасен служебен асансьор и отиваше да говори с Дейв. Отговорникът на моргата също не обичаше Едгар Алан и едва ли щеше да разполага с някаква информация за него.

По принцип Скарпета гледаше да съкращава максимално престоя си в анатомичното отделение. Беше мрачно и депресиращо място, главно защото щатът не отделяше достатъчно средства за поддръжката му, а медицинските факултети плащаха толкова малко за труповете, които вземаха, че мъртъвците не можеха да получат дори онзи минимум уважение, който се полага на всеки човек след края на жизнения му път. Крематориумът беше в ужасно състояние и непрекъснато се повреждаше. В ъгъла до пещта бяха струпани няколко бухалки за бейзбол, които се използваха за ръчно раздробяване на костите. Иначе пепелта на кремираните не влизаше в евтините урни, предоставяни от щата. Електрическата мелачка беше твърде скъпа, а и бухалките вършеха добра работа. С тях костите се натрошаваха достатъчно, за да могат да се смесят с пепелта. Скарпета не искаше да й се напомня за това, което ставаше долу. По тази причина слизаше там само в краен случай, като старателно избягваше да поглежда към крематориума и бухалките в ъгъла до пещта. Прекрасно знаеше, че са там, но се правеше, че не ги вижда…

„Трябваше да купя мелачка — въздъхна тя, докато гледаше опразнената хранилка на дървото. — Трябваше да я купя с лични пари, а не да търпя проклетите бухалки. Днес в никакъв случай не бих позволила подобно нещо…“

— Ето, заповядайте — появи се отново доктор Филпот. В ръцете си държеше обемиста папка, върху корицата на която беше напечатано името на Едгар Алан Пог. — Четете спокойно, а аз ще се върна при пациентите си. По някое време ще се отбия да видя дали имате нужда от нещо…

Истината беше съвсем ясна — тя просто не обичаше анатомичното отделение. Специализирала съдебна патология и право, не можеше да се види нито като директор на погребална агенция, нито като балсаматор. Винаги беше поддържала мнението, че всичките тези мъртъвци нямат какво да й кажат, тъй като смъртта им не е обвита в тайнственост. Просто им е дошло времето и толкоз. Докато мисията на нейния живот бяха другите — онези, които не бяха починали в мир. Онези, които бяха умрели внезапно, при подозрителни обстоятелства, вследствие на насилие. Не изпитваше желание да контактува с хората, потопени в басейните с формалин, като цяло избягваше подземната част от тогавашния си свят. Избягваше както работещите там хора, така и онези, които лежаха мъртви на металните си ложета. Нямаше никакво желание да отделя време на Дейв или Едгар Алан, не искаше да гледа как розовите трупове се придвижват с помощта на зловещи на вид куки и вериги… О, не!