Патриша Корнуел - Следа

— Едва ли — рече доктор Филпот.

— Искам да си поговорим за този човек, нищо повече — увери го Скарпета. — Може ли утре сутринта да ви посетя в кабинета ви? Страхувам се, че така или иначе ще се наложи да говорите за него, най-вероятно с полицията.

Доктор Филпот не прояви желание да си контактува с полицията. Не искаше патрулни коли в близост с кабинета си, не искаше униформените да плашат пациентите в чакалнята му. Оказа се приятен мъж с чисто бяла коса и безупречни обноски, който беше наредил на секретарката си да я покани в задната стаичка, която някога е била кухня.

— Присъствал съм на няколко ваши лекции — каза той, докато пълнеше две чаши с кафе от машината. — Веднъж в Медицинската академия на Ричмънд, втори път в „Комънуелт Клъб“. Разбира се, вие няма как да сте ме запомнили… Как го пиете?

— Черно, моля, благодаря — отвърна тя от мястото си до прозореца, отвъд който се виждаше тясната, покрита с паваж алея. — Това в „Комънуелт Клъб“ трябва да е било доста отдавна…

Домакинът донесе чашите, издърпа един стол и седна с гръб към прозореца. Самотен слънчев лъч изскочи иззад облаците и лизна гъстата му бяла коса, която се сливаше с колосаната престилка. На врата му се поклащаше забравен стетоскоп, а от ръцете му, положени спокойно върху масата, се излъчваше сила.

— Доколкото си спомням, тогава разказахте няколко доста любопитни истории — промълви замислено доктор Филпот. — С мярка и отлично чувство за хумор. Спомням си какво си помислих, като ви слушах — че сте смела жена. По онова време в „Комънуелт Клъб“ рядко канеха представителки на нежния пол. Май и сега е така. Признавам, че ви слушах в захлас и дори ми мина през ума да се запиша за медицински следовател. Толкова убедително говорехте…

— Още не е късно — отвърна с усмивка тя. — Доколкото ми е известно, дефицитът на такива кадри продължава да е остър. Не достигат повече от сто души и това е сериозен проблем, тъй като именно медицинските следователи подписват смъртните актове, посещават местата, където е настъпила смъртта, и решават дали съответният случай се нуждае от аутопсия. Това важи с особена сила за вътрешността на щата… По мое време тук имаше около петстотин медицински следователи, наричах ги „бойци“. И трябва да ви призная, че без тях изобщо не бих се справила…

— Напоследък лекарите все по-рядко са склонни да отделят от времето си за благотворителна работа — каза доктор Филпот, стиснал чашата между дланите си. — Особено младите. Страхувам се, че светът става все по-егоистичен.

— Опитвам се да не мисля в тази посока, защото се депресирам — въздъхна Скарпета.

— Това е добра тактика — кимна колегата й и в сините му очи се появи някаква тъга. — С какво конкретно мога да ви помогна? Знам, че не сте дошла с радостни новини. Какво е направил Едгар Алан?

— По всичко личи, че ще бъде обвинен в убийство, в опит за убийство, изработване на бомби с цел умишлено нараняване — отвърна Скарпета. — Сигурна съм, че сте чували за смъртта на едно четиринайсетгодишно момиче недалеч оттук, преди няколко седмици… — Замълча, защото не искаше да навлиза в подробности.

— О, Боже — въздъхна той и наведе глава към кафето си. — Мили Боже!

— Колко време е бил ваш пациент, доктор Филпот?

— Откакто се помни. От невръстно момче. Бях личен лекар и на майка му.

— Тя жива ли е?

— Умря, може би преди десетина години. Беше жена с труден характер. Едгар Алан бе единственото й дете.

— Бащата?

— Алкохолик, който се е самоубил преди доста време. Може би двадесет години. Нека веднага ви предупредя, че не познавам добре Едгар Алан. Отбиваше се от време на време, с обикновените оплаквания. Най-вече от грип и за да му сложа ваксина срещу пневмония. Никога не пропускаше тези ваксини, поставях му ги винаги през септември…

— Включително и последния септември? — погледна го Скарпета.

— Не. Малко преди да дойдете, хвърлих едно око на картона му. Дошъл е на 14 октомври, поставили сме му ваксината срещу пневмония, но не и тази против грип. Доколкото си спомням, бяхме я свършили. Може би си спомняте, че имаше недостиг. Затова той получи само ваксина срещу пневмония, след което си тръгна.

— Какво още си спомняте?

— Ами, какво… Дойде, каза „здрасти“. Аз го попитах как я кара с болните си дробове. Той страда от доста тежка форма на белодробна фиброза, причинена от хроничен контакт с изпаренията на балсамиращите течности. Мисля, че някога е работил в погребална агенция…