Патриша Корнуел - Следа

Тялото й беше жилаво и стройно, но в никакъв случай момчешко. По принцип нямаше никакви оплаквания от физическото си състояние, но й беше малко странно да се изучава пред огледалото. Струваше й се, че външната й обвивка е много различна от това, което представляваше душата й. Не по-малко атрактивна, но просто различна. Мина й през ума, че колкото и да бе правила любов през годините, никога няма да узнае как точно ще се чувства тялото й, нито как нейното докосване ще се отрази на мъжа, с когото се люби. Много й се искаше да разбере това, но същевременно се радваше, че не го е сторила.

„Изглеждаш добре“, рече си тя и обърна гръб на огледалото. А влизайки под душа, добави: „Изглеждаш достатъчно добре, за да ти се размине…“ Разбира се, външният й вид нямаше абсолютно никакво значение за това, което й предстоеше днес… „Няма да докосваш никого — рече си, докато пускаше водата. — Утре и вдругиден също. Господи, какво да правя?“ Въпросът беше зададен на глас, но потъна в плясъка на горещата струя, която се блъсна в стъклената преграда на кабината и в мраморния под, а след това обля тялото й. „Какво направих, Руди? Какво направих! Моля те, не ме напускай! Обещавам, че ще се променя…“ Под душа даваше воля на сълзите си откакто се помнеше, още от детските си години. Преди да започне обучението си във ФБР, тя беше само една тийнейджърка, която получаваше стипендии и временна работа през лятото благодарение на влиятелната си леля. Никога дотогава не й се беше налагало да спи в общи спални помещения — такива, каквито имаше в Куонтико, да стреля с различни видове оръжие и да преодолява препятствия редом с агенти, които никога не се паникьосваха и не плачеха, или поне тя не ги беше виждала да го правят. В онези години вярваше на всякакви митове и легенди, просто защото беше млада и наивна, изпълнена със страхопочитание. Днес със сигурност беше различна, но началното обучение беше оставило неизлечими следи в душата й. Затова ако й се плачеше, предпочиташе да го прави сама, без значение колко рядко се случваше това. Същото беше и с болката — никой не разбираше, че нещо изобщо я боли…

Усети тишината малко преди да приключи с обличането. Изпусна една сподавена ругатня и трескаво бръкна в джоба на скиорското си яке, където беше оставила джиесема си. Батерията беше изтощена. Снощи беше прекалено уморена и нещастна, за да мисли за телефона си, който така и си остана в джоба на якето. Това не беше характерно за нея, никак не беше характерно… Руди не знаеше къде е, какво става с нея. Леля й също. Не знаеха и името, което използва в момента, тъй че дори да звъннат на рецепцията на „Сейнт Реджис“, пак няма да я открият. Единствено Бентън знаеше къде е и как се казва. Немислимо беше да отреже Руди по този начин! Немислимо и непрофесионално! И той с право ще бъде бесен… Да не говорим, че точно сега изобщо не е време да му обтяга нервите, тъй като и без това е на ръба… Какво ще стане, ако вземе да напусне? Тя нямаше доверие на никой друг, можеше да работи единствено с него. Откри зареждащото устройство на дъното на сака, тикна го в близкия контакт и включи джиесема. Оказа се, че има единадесет съобщения, повечето от които бяха оставени след шест сутринта, източно време. Значи бяха от него.

— Вече си мислех, че си изчезнала от лицето на земята! — каза Руди в момента, в който се включи. — От три часа се опитвам да вляза във връзка с теб. Какво правиш, за Бога? Откога престана да се обаждаш на джиесема си? Само не ми казвай, че не работи, защото няма да ти повярвам. Този телефон има обхват навсякъде, освен това те търсих и по радиостанцията. Но ти си изключила проклетото нещо, нали?

— Успокой се, Руди — рече тя. — Батерията ми беше паднала. Нито телефонът, нито радиостанцията могат да работят без батерии… Съжалявам.

— Не си ли взе зарядното?

— Вече казах, че съжалявам, Руди!

— Хубаво. Става въпрос за нова информация и няма да е зле, ако моментално тръгнеш насам…

— Какво се е случило? — попита Луси и седна на пода под контакта, в който беше включила зарядното.

— За съжаление ти не си единствената, на която нашият човек е изпратил малък подарък… Някаква бедна старица е получила една от химическите му бомби, но не е имала твоя късмет…

— Исусе! — прошепна Луси и за миг затвори очи.

— Била е келнерка в някакъв скапан бар в Холивуд, намиращ се точно срещу една бензиностанция на „Шел“. И познай какво се продава там: високите пластмасови чаши с капак и сламка, известни като „Голямата глътка“! Жертвата е силно обгорена, но няма опасност за живота й. По всяка вероятност той е посещавал заведението, в което работи. Казва се „Другият начин“, може би си го чувала…