Патриша Корнуел - Следа

— Прав си — изпусна облаче бяла пара Луси. — Слава Богу, че то още не се е случило…

— Никой не е убит — подхвърли той.

— Засега — допълни тя. — Господи, това ми идва доста… Наистина ли го правиш всеки ден?

— Горе-долу. Ако времето позволява…

— По-лесно е да пробягаш маратонското разстояние — оплака се тя.

— Разбира се, стига да тичаш там, където има кислород… Ето го и маркер номер едно… Ще бъдеш доволна, като разбереш, че разстоянието между него и номер две е съвсем малко.

— Пог няма криминално досие. Той е просто един неудачник. Направо не мога да повярвам… — Луси изпусна поредното облаче бяла пара и добави: — Неудачник, който е работил при леля ми. Но защо мен? Може би иска да докопа нея, а не мен… Може би обвинява леля Кей за здравословните си проблеми и Бог знае още за какво…

— Не — поклати глава Бентън. — Обвинява теб.

— Но защо? Това е лудост!

— Да, малко или повече е лудост. Но ти си удобна за илюзорния му начин на мислене. Само това мога да ти кажа… Той наказва теб. Когато е нападнал Хенри, вероятно е наказвал именно теб. Няма как да знаем какво точно минава през ум като неговия. Логиката му е различна от нашата. Мога да кажа, че е по-скоро психотичен, отколкото психопатичен; импулсивен, а не преценяващ тип… Това горе-долу е всичко, което мога да ти кажа… — Замълча за момент, после добави: — Ето, бурята вече е тук…

Луси побърза да си сложи очилата. Вятърът я блъсна здраво, снежинките жилнаха незащитената й кожа. Бяха сухи и твърди, по-близо до представата за градушка, отколкото за мек и пухкав сняг. Дърветата от двете страни на замръзналата пътека тихо простенаха.

Клоните на смърчовете и трепетликите зад прозореца се огъваха от тежестта на снега.

Скърцането на скиорските обувки на минувачите се чуваше дори горе, на третия етаж. Ниската и издължена сграда на хотел „Сейнт Реджис“ й напомняше за дракона, клекнал в подножието на планината Аякс. За разлика от хората, кабинковият лифт все още не беше се събудил за живот в този ранен час. Планината блокираше лъчите на слънцето и всичко наоколо тънеше в синкави сенки. Студената тишина се нарушаваше единствено от стъпките на подранилите скиори.

След безумното изкачване до езерото Маруун в късния следобед на предния ден Бентън и Луси се качиха в колите и всеки подкара по пътя си. Той по принцип не я искаше в Аспен, още по-малко пък искаше Хенри, която почти не познаваше, но която въпреки това му се натресе на главата. Но такъв е животът: странен и пълен с изненади. Хенри вече беше тук, а сега цъфна и Луси. Бентън побърза да я предупреди, че не е удобно да отсяда при него. И това беше напълно разбираемо, защото се опасяваше, че появата й ще повлияе зле и на малкото, което бе успял да постигне с Хенри. Днес обаче Луси щеше да се види с нея, в удобно за Хенри време. Бяха изтекли две седмици и Луси вече не издържаше, смазана под тежестта на въпросите без отговор. Искаше да види Хенри, независимо от моментното й състояние.

С напредването на деня нещата започнаха да се подреждат в съзнанието й. Всичко направено и изречено от Бентън имаше своя смисъл. Първо я подкара нагоре към върховете и разредения въздух, където тя нямаше сили дори да отговаря на въпросите му, да не говорим да изрази по някакъв начин гнева, натрупал се в душата й. После, хладнокръвно и практично, я беше изпратил да си легне. Тя не беше дете, но вчерашното му поведение подсказваше, че я мисли за такова. Въпреки това не му се сърдеше, защото знаеше, че го прави с искрена загриженост. Винаги беше усещала, че той е загрижен за нея. Беше добър, дори когато самата тя го мразеше.

Бръкна в една от раниците си за скиорските панталони от трико, пуловера и коприненото бельо и чорапи, които разстла върху леглото. Редом с дрехите лежеше 9-милиметровият глок с мерник от титан и пълнител за седемнадесет патрона — оръжието, до което прибягваше в случаите, когато ставаше въпрос за охрана в затворени помещения. То беше достатъчно мощно, без да е унищожително. Никой разумен човек не би стрелял в хотелска стая с патрон 40-и или 45-и калибър. Още не беше решила какво ще каже на Хенри, още не знаеше как ще се почувства, когато я види…

„Не очаквай нищо добро — напомни си тя. — Не очаквай да демонстрира радост от срещата, да бъде любезна и възпитана.“ Седна на леглото, смъкна дебелия чорапогащник и тениската, след което се изправи пред голямото огледало. Присви очи и направи обстоен преглед на фигурата си, търсейки някакви следи от възрастта. Не би трябвало да има такива, просто защото все още не беше навършила тридесет.