Патриша Корнуел - Следа

— Луси, готова ли си? — повтори той. — Не те чувам и виждам, затова проверявам…

— В същия момент се включи видеото. Екранът на лаптопа се запълни с картина, до слуха му достигнаха стъпките на Луси. Камерата подскачаше нагоре-надолу в такт с движенията на тялото й, показвайки някакви дървени стълби. Слушалките улавяха стъпките и дори дишането й.

— Чувам те високо и ясно — каза в предавателя той, доближавайки го до устните си. Червените лампички в куфарчето свидетелстваха за задействаната апаратура. Всичко се записваше — и картина, и звук…

Внезапно в кадъра влезе юмрукът на Луси, който почука на някаква врата. Бентън седеше, без да мърда, и чакаше. Вратата се отвори и екранът се запълни от бялата престилка на доктор Полсън, който поздрави Луси и се дръпна назад, за да й направи път. Тя се насочи към стола, а камерата писалка за миг обхвана вътрешността на малката и гола стаичка за прегледи, в която имаше кушетка, застлана с бял хартиен чаршаф.

— Това е старият формуляр, а това — новият, който току-що попълних — долетя гласът на Луси. — Съжалявам, дано не съм ви объркала номерацията. Хич ме няма с тези формуляри, още от гимназията съм си такава… — Доктор Полсън пое двата листа хартия и се зае да ги изучава, а от устата на Луси излетя нервен кикот.

— Високо и ясно — прошепна в предавателя Бентън. Ръката й закри компютърния екран. Плъзгайки я пред камерата писалка, тя му показваше, че го чува през миниатюрния приемник в ухото си.

— Учила ли сте в колеж? — попита доктор Полсън.

— Не, сър. Исках, но…

— Лошо — рече той и й хвърли мрачен поглед през леките си очила без рамки. Беше изключително привлекателен мъж, мнозина биха го нарекли дори красив. С няколко сантиметра по-висок от Луси, което означаваше над метър и осемдесет. От това, което Бентън беше в състояние да види, личеше, че има стегната и добре тренирана фигура. А той беше в състояние да види само това, което обхващаше камерата писалка, тикната в джобчето на летателния комбинезон на Луси.

— Защо? — попита с добре изиграна несигурност тя. — Това не ми пречи да управлявам хеликоптер!

Справяше се наистина добре. Гледана отстрани, тя беше само едно стреснато и несигурно в себе си момиче, доста очукано от живота.

— От секретарката си разбрах, че имате и лични проблеми — подхвърли доктор Полсън, без да вдига очи от формулярите.

— Да, донякъде…

— Разкажете ми за какво става въпрос.

— Ами… Обичайните проблеми с приятеля ми… — Отговорът й прозвуча едновременно нервно и тъпо. — Щяхме да се женим, но нещата се разсъхнаха в последния момент… Заради претоварената ми летателна програма, знаете… Ако взема да пресмятам, положително ще се окаже, че за последните шест месеца най-малко пет не съм била налице…

— И на приятеля ви му е дошло до гуша от тези отсъствия, така ли?

Доктор Полсън се обърна и остави формулярите на масата, където беше компютърът. Луси се извъртя така, че камерата писалка да обхване и тази част от кабинета.

— Отлично — одобри в микрофона Бентън и хвърли поглед към заключената врата на кабинета си. Хенри беше излязла на разходка, но той предпочете да превърти ключа, просто защото не искаше никакви изненади. Тя не зачиташе никакви граници, тъй като приемаше, че всичко е в границите на нормалното.

— Скъсахме — отговори Луси. — Чувствам се нормално, въпреки че като се насъберат някои неща…

— Затова ли чакахте до последния момент, за да се явите на контролен преглед? — попита доктор Полсън и пристъпи към нея.

— Предполагам…

— Поведението ви не е много разумно. Не можете да летите без заверка в медицинския картон. Навсякъде из страната има медицински контрол, трябвало е да се обърнете към някой от колегите навреме… Какво щеше да стане, ако днес не бях ви приел? Тази сутрин се наложи по спешност да прегледам момчето на един приятел, но направих изключение заради вас. Ами ако ви бях отказал? Ако тази дата тук е вярна, значи срокът на разрешителното ви изтича утре…

— Така е, сър. Знам, че се получи глупаво. Нямам думи да изразя благодарността си…

— Времето ми е разчетено до минута — заяви навъсено той. — Затова дайте да вършим работа! — Вдигна от масата един апарат за кръвно налягане, накара я да навие десния си ръкав и сръчно го постави. — Имате много добри мускули… Редовно ли тренирате?

— Опитвам се — отвърна с леко потрепващ глас Луси. Ръката му уж случайно докосна гърдите й и Бентън моментално засече отклонението, независимо от факта, че се намираше на хиляда и петстотин километра оттам, чак в Аспен, Колорадо. Страничният наблюдател обаче не би забелязал нищо необичайно в реакцията му. Нито блясък в очите, нито свиване на устните, нищо… Въпреки това усети нарушението толкова ясно, колкото и самата Луси.