Патриша Корнуел - Следа

Методично прехвърляше съдържанието на кашоните, преглеждайки всяко списание поотделно с надеждата да открие някой забравен етикет с адреса на получателя. И старанието й беше възнаградено — на дъното на един кашон намери няколко списания с напълно запазени етикети. Изчете съдържанието на един от тях и с недоумение поклати глава. Вероятно е станала някаква грешка, рече си. Защото логично обяснение нямаше… Вдигна глава и извика Марино. После се изправи, а очите й продължаваха да фиксират списанието, върху чиято корица се мъдреше ковчег във формата на състезателен автомобил.

— Марино, къде си?

Излезе в коридора и се огледа. Дишаше тежко, сърцето й блъскаше в гърдите.

— Мамка му! — недоволно изръмжа тя и тръгна напред. — Къде изчезна, по дяволите? Марино?

Откри го да говори по джиесема си на верандата. В момента, в който срещна погледа му, й стана ясно, че и той е открил нещо важно. Вдигна списанието с ковчега и го приближи към лицето му.

— Да, добре. Ще бъдем тук — рече в мембраната той. — Имам предчувствието, че цяла нощ ще бъдем тук…

Прекъсна разговора. Очите му придобиха онова особено, леко изцъклено изражение, което свидетелстваше, че е надушил врага и тръгва по петите му. Без да се съобразява с нищо, без никакво колебание. Пое списанието и мълчаливо го разгледа.

— Браунинг е на път — уведоми я след известно време той. — Хванах го в прокуратурата, ще вземе и заповед… — Обърна списанието и потърси адреса на получателя. — Мамка му! Исусе Христе! Та това е старият ти офис! Исусе!

— Нямам представа за какво става въпрос — промълви Скарпета, заслушана в ритмичното почукване на дъждовните капки върху старите керемиди. — Освен ако абонатът не е бил някой от бившите ми служители…

— Или приятел на някой от бившите ти служители — добави Марино. — Адресът е на службата по съдебна медицина… — Сведе поглед да го прочете още веднъж и кимна с глава: — Да, точно така. Не е на никоя от лабораториите. Юни деветдесет и шеста, значи по времето, когато все още си била директор… Което означава, че службата е била абонирана за това списание… — Влезе обратно в дневната, наведе се към настолната лампа и започна да го прелиства. — Значи не може да не знаеш кой го е поръчал…

— Никога не съм давала разрешение за абонамент на това списание! — отсече Скарпета. — Нито пък на такива, които рекламират погребални агенции. Никога! По всяка вероятност някой се е абонирал зад гърба ми, без да иска разрешение…

— Имаш ли идея кой може да е този някой? — попита Марино и пусна списанието върху прашната масичка.

Скарпета си помисли за тихия червенокос младеж, който работеше в анатомичното отделение — един срамежлив и слабичък младеж, който по-късно напусна заради влошено здравословно състояние. И когото забрави буквално още на следващия ден.

— Имам — мрачно отвърна тя. — Казва се Едгар Алан Пог…

— В къщата с розовата фасада нямаше никого и той с разочарование разбра, че плановете му по някакъв начин са се провалили. А не би трябвало да е така. Тук трябваше да цари оживление или да има следи от отминала суматоха — останки от полицейски заграждения, шумотевица в медиите и други подобни неща. Но когато колата му се плъзна покрай къщата на Голямата риба, всичко изглеждаше наред. Малкото желязно флагче на пощенската кутия беше свалено, а къщата изглеждаше напълно необитаема.

Направи един пълен кръг на квартала и излезе на А–1А, поколеба се за миг, след което не устоя на изкушението и тръгна на втора обиколка. Мислите му бяха насочени към пощенската кутия. Когато постави вътре Големия портокал, флагчето беше вдигнато. Беше абсолютно сигурен в това. Във възбуденото му съзнание се мярна мисълта, че хлорната бомба може би е още вътре, издута от газове и готова да експлодира всеки момент. Ами ако наистина е така? Трябваше да провери. Беше убеден, че не би могъл да сложи дори един залък в уста, преди да разбере какво е станало, не би могъл да мигне. Гневът помръдна в дълбокото си леговище, познатият до болка гняв, който се появяваше заедно с плиткото разпокъсано дишане. На Бей Драйв, малко встрани от А–1А, имаше няколко ниски жилищни блокчета, боядисани в бяло. Отби на паркинга и слезе от бялата си кола. Отметна от лицето си дългите кичури на черната перука и тръгна по улицата, право срещу залязващото слънце.

От време на време миризмата на перуката нахлуваше в ноздрите му — обикновено когато беше зает или мислеше за нещо друго. Беше много особена, неподлежаща на описание миризма. Напомняше малко миризмата на пластмаса и това беше странно, тъй като беше направена от човешка коса, а не от синтетика. Вероятно беше обработена с някакъв химикал. Палмите размахваха криле на фона на потъмняващото небе, а около устремения към хоризонта диск на залязващото слънце се появиха гирлянди от нежни оранжеви облачета. Пог крачеше по тротоара с наведена глава, а очите му не пропускаха нито една пукнатина и тревичка между плочите. Умишлено не гледаше към красивите къщи, покрай които минаваше. Тук хората са много чувствителни на тема престъпления и не пропускат да отбележат появата на всеки странник.