Патриша Корнуел - Хищник

— Помниш ли как се казваше?

— Никога не съм знаел как се казва. А и да съм знаел, забравил съм. Ако ми покажете снимките, може да ми изплува в паметта, може да я видите в мозъка ми. Чакай да видим дали мога да я опиша. Да видим сега. О, да! Беше бяла жена, с дълга боядисана червеникава коса. Малко дебела. На около тридесет и пет до четиридесет години. Влязох в магазина, заключих вратата и й извадих нож. Изнасилих я отзад, в склада, и с един замах й прерязах гърлото, от тук до тук.

При което показа с ръка какво е направил.

— Стана малко кофти, защото там имаше един от онези въртящи се вентилатори, пуснах го, че беше много горещо и задушно, а той разпръска кръвта из цялото помещение. Голямо чистене падна. А после… чакай да видим — и отново погледна към тавана, както често правеше, когато лъжеше тогава не бях с полицейската кола, а с байка и го бях оставил на платен паркинг зад хотел „Ривърсайд“.

— Мотоциклет ли имаш предвид или колело?

— Мотоциклетът ми, хонда „Шадоу“. Как ще тръгна с колело, като ще убивам?

— Значи си планирал да убиеш някого онази сутрин?

— Изглеждаше ми добра идея.

— Да убиеш точно нея или просто някого?

— Спомням си, че на паркинга имаше много патки, които се мотаеха по локвите, защото беше валяло дни наред. Беше пълно с патки и малки патенца. Винаги съм се тревожел за тях, горките патенца, толкова често ги прегазват коли. Виждаш как патенцата ги размазват на пътя, а майките им обикалят около мъртвите им телца и са толкова тъжни.

— Ти някога прегазвал ли си патки, Базил?

— Никога не бих наранил животно, доктор Уесли.

— Каза, че си убивал птички и зайци, когато си бил дете.

— Това беше много отдавна. Знаете, момчешки работи. Но да продължа с моята история. Взех само двадесет и шест долара и деветдесет и един цента. Трябва да направите нещо по въпроса с пощата ми.

— Това го повтори вече няколко пъти, Базил. Казах, че ще направя каквото мога.

— Малко разочароващо след всичко станало. Двадесет и шест долара и деветдесет и един цента.

— От касата ли?

— Десет–четири.

— Сигурно си бил целият в кръв, Базил.

— Имаше баня в задната част на магазина. — Отново погледна към тавана. — Залях я с белина, сега си спомням. За да залича ДНК-то си. Сега сте ми длъжник. Искам си пощата, по дяволите! Махнете ме от тази килия за самоубийци. Искам нормална килия, където да не съм под наблюдение двадесет и четири часа в денонощието.

— Просто се грижим да си в безопасност.

— Преместете ме в друга килия, дайте ми да видя снимките и ми донесете пощата, тогава ще ви разкажа още за коледния магазин — каза той, като вече едва се сдържаше на стола, стискаше юмруци, потрепваше с крака, а очите й блестяха като на маниак. — Заслужавам награда.

Луси беше седнала така, че да може да вижда вратата, кой влиза и кой излиза през ней. Наблюдаваше хората, без те да забележат. Наблюдаваше и преценяваше, дори когато уж почиваше.

Последните няколко нощи тя идваше в „Лорейнс“ и разговаряше с барманите Бъди и Тоня. Никой от тях не знаеше истинското й име, но и двамата помнеха Джони Суифт като „онзи готин доктор, дето не е обратен“. „Мозъчен доктор, който харесва Провинстаун и за съжаление не е обратен — бе казал Бъди. — Колко жалко!“ „И винаги сам, освен последния път“ — допълни Тоня. Тя си спомняше, че Джони имал шини на китките. Когато го попитала за тях, той отвърнал, че наскоро бил претърпял операция, която не минала много добре.

Джони бил с някаква жена, седели на бара и се държали много мило един към друг, говорели си, сякаш светът около тях не съществува. Тя се казвала Джен, спомни си Тоня, изглеждала наистина страхотно, била красива и нежна, много мила и естествена, млада, облечена спортно в дънки и пуловер. Било очевидно, по думите на Тоня, че Джони не я познава отдавна, най-вероятно се били срещнали в бара, сторила му се забавна и му допаднала.

„Допаднала му сексуално?“ — попита Луси.

„Нямах точно такова впечатление. Беше по-скоро сякаш тя имаше някакъв проблем, а той й помага да го разреши. Нали беше лекар все пак.“

Това не изненада Луси. Джони не беше егоист. Той бе изключително всеотдаен.

Тя седеше на бара в „Лорейнс“ и си мислеше за Джони, представяше си как е влязъл тук, досущ като нея преди малко, как е седнал на бара, вероятно дори на същия стол. Представяше си го с Джен, жената, с която навярно току-що се е запознал. Не беше в негов стил да си намира жени по този начин, не си падаше по случайните запознанства. Следователно може би наистина й е помагал, давали е консултация. Но за какво? За някакъв здравословен проблем? Или психологически? Имаше нещо гнило в тази история за милата млада жена на име Джен.