Патриша Корнуел - Хищник

— Как така мед?

— Смесена с пръстта, или каквото там се е полепило по кръвта, по кожата им, в косата.

— Синьо, зелено, синьо, червено…

— Многостранно.

Лейн натисна бутона на интеркома:

— Господин Дженрет? Как сте там вътре? Добре ли сте?

— Десет–четири.

— Не е ли страхотно? — възкликна Джош, когато на екрана се появи нещо като посмъртна маска, което всъщност представляваше реконструкция на едномилиметровите разрези с висока резолюция, от които се състоеше магнитно-резонансният скенер на главата на Базил Дженрет; образът беше блед, без коса и очи, и свършваше неравно точно под челюстта, сякаш беше само глава.

Джош го завъртя, за да могат надзирателите да го видят от всички страни.

— Защо главата му изглежда като отрязана? — попита единият от тях.

— Защото там спира сигналът от намотката.

— Кожата му не прилича на истинска.

— Червено… зелено, синьо… тоест червено, зелено… — прозвуча гласът на Базил в залата.

— Това не е точно кожата му. Как да ви обясня… вижте, компютърът извършва обемна реконструкция, един вид повърхностно изобразяване.

— Червено, синьо… ъъ… зелено, синьо… тоест зелено…

— Единственото, за което всъщност го използваме, е за да наслагваме образите от структурния и функционалния скенер. Това е просто един пакет за анализ на функционалния магнитен резонанс, където събираш наличната информация и можеш да я разглеждаш под какъвто ъгъл искаш, да се забавляваш един вид.

— Господи, колко е грозен!

Изричането на цветовете беше спряло. Бентън хвърли остър поглед към Джош:

— Джош? Готов ли си?

— Четири, три, две, едно, старт — рече Джош и доктор Лейн започна следващия тест.

— Синьо, червено тоест… по дяволите! Ъъъ… червено… тоест синьо, зелено, червено… — ехтеше гласът на Базил, който не улучи нито един от елементите.

— Казвал ли ти е някога защо? — обърна се доктор Лейн към Бентън.

— Извинявай — рече той разсеяно. — Какво защо?

— Червено… синьо по дяволите! Ъъъ… червено, синьо-зелено…

— Защо е избождал очите им?

— Каза, че не искал да видят колко е малък пенисът му.

— Синьо, синьо-червено, червено, зелено…

— С този не се справи много добре — вметна тя. — Всъщност обърка повечето цветове. В кой полицейски участък е работил, че да внимавам да не ме спрат за превишена скорост там? — После натисна бутона на интеркома: — Добре ли сте?

— Десет–четири.

— В Маями.

— Много жалко, винаги съм харесвала Маями. Значи си успял да се сдобиеш с този екземпляр благодарение на връзките си в южна Флорида — рече тя и отново натисна бутона.

— Не съвсем — отвърна Бентън, като гледаше през стъклото към главата на Базил в далечния край на магнита и си представяше тялото му, облечено като всеки нормален човек в дънки и бяла закопчана риза.

На затворниците не се позволяваше да са в затворнически дрехи, когато са на територията на болницата. Не беше добре за имиджа на заведението.

— Когато изпратихме запитвания към щатските затвори за евентуални обекти за проекта, от Флорида казаха, че това е човекът, който ни трябва. Беше отегчен и те с удоволствие се отърваха от него — рече Бентън.

— Много добре, господин Дженрет — каза доктор Лейн по интеркома. — Сега доктор Уесли ще влезе и ще ви даде мишката. После ще ви покажем няколко лица.

— Десет–четири.

Обикновено доктор Лейн сама влизаше при скенера и се занимаваше с пациента. Но на жените лекари и сътрудници не им беше позволен физически контакт с обектите на „Хищник“. Мъжете също трябваше да бъдат много внимателни, докато са в залата. Извън нея всеки медик решаваше на собствен риск дали да слага белезници на обектите или не по време на интервютата. Бентън влезе вътре, придружен от двамата надзиратели, светна лампите и затвори вратата. Охраната застана до магнита с повишено внимание, докато той включи мишката и я постави в завързаната ръка на Базил.

Той не беше нищо особено, дребен слаб мъж с оредяваща руса коса и малки сиви очи, разположени близко едно до друго. В света на животните лъвовете, тигрите и мечките, тоест хищниците, имат близко разположени очи. Жирафите, зайците, гълъбите, тоест жертвите, имат по-раздалечени очи, разположени странично на главата, защото имат нужда от своето периферно зрение, за да оцелеят. Бентън винаги се беше чудил дали този еволюционен феномен се наблюдава и при хората. Но едва ли някой щеше да финансира такова проучване.

— Добре ли си, Базил? — попита той.