Патриша Корнуел - Хищник

— Спомням си, че чух нещо такова — каза тя, чувствайки се неловко в присъствието на Марино, когото вече не се радваше да види.

— Бронсън е правил аутопсията — продължи той, като гледаше вещите по бюрото й, стените и всичко друго, но не и нея.

— Ти ли работи по случая?

— Не. Не бях в града. Случаят все още не е приключен, защото тогава холивудската полиция сметнала, че може да има и нещо друго и заподозрели Лоръл.

— Кой е Лоръл?

— Братът на Джони Суифт, еднолични близнаци са. Но нямало никакви доказателства и всичко се разминало. И после някой ми телефонира вкъщи в петък, към три сутринта — доста странно телефонно обаждане, което проследихме до монетен телефон в Бостън.

— Имаш предвид Масачузетс?

— Точно така.

— Мислех, че номерът ти не е в указателя.

— Не е.

Марино измъкна от задния джоб на дънките си сгънато парче откъсната кафява хартия и го отвори.

— Ще ти прочета какво каза този тип, записал съм си го дума по дума. Нарече се Бор.

— Бор ли? Като дървото? — попита тя, като внимателно изучаваше лицето му, за да разбере дали не я будалка с цел да й се присмее.

Напоследък често го правеше.

— Той просто каза: „Аз съм Бор. За присмех им прати и наказание.“ Каквото и да означава това. После каза: „Не случайно някои неща липсваха при огледа у Джони Суифт и ако имате поне малко мозък, хубаво ще се вгледате в това, което се случи с Крисчън Крисчън. Нищо не е случайно. По-добре питай Скарпета, защото Божията ръка ще смаже всички перверзници, включително онази мръсна лесбийка племенницата й.“

— Сигурен ли си, че точно това е казал? — попита Скарпета, без да позволи гласът да издаде чувствата й.

— На фантаст ли ти приличам?

— Какво е това „Крисчън Крисчън“?

— Откъде да знам. Явно не очакваше да го питам как се пише. Говореше тихо, като човек, който нищо не чувства, някак монотонно, и после затвори.

— Спомена ли Луси по име или само…

— Предадох ти точно какво каза — прекъсна я той. — Нямаш друга племенница, нали? Значи е имал предвид Луси. А „БОР“ вероятно означава „Божията ръка“, ако не си се сетила. С две думи, свързах се с холивудската полиция и те ни помолиха да разгледаме случая Джони Суифт възможно най-скоро. Изглежда има нещо гнило в доказателствата, че е застрелян от разстояние, и то близко. Е, или е едното или другото, нали?

— Да, ако е имало само един изстрел. Но нещо май не се връзва. Имаме ли представа кой е Крисчън Крисчън? И въобще за човек ли говорим?

— От компютърните проверки досега няма нищо полезно.

— Защо ми казваш едва сега? Тук съм от два дни.

— Бях зает.

— Щом си получил такава информация, не би трябвало да отлагаш — рече тя възможно най-спокойно.

— Точно ти не ме обвинявай в задържане на информация.

— Какво имаш предвид? — попита тя озадачена.

— Трябва да си по-внимателна. Само това ще ти кажа.

— Не ми помагаш с тези твои загадки, Марино.

— Щях да забравя. От Холивуд се интересуват какво е професионалното мнение на Бентън по този въпрос — добави той, сякаш току-що се беше сетил и въобще не му пукаше.

Но както винаги, не успя да скрие истинските си чувства към Бентън Уесли.

— Нека го потърсят за оценка на случая — отвърна тя. — Аз не мога да говоря от негово име.

— Искат той да каже дали този Бор не е някой луд, който си прави шега, но ще е малко трудно, при положение че разговорът не е записан и може да съди само по моите драсканици върху парче хартия.

После стана от стола и при вида на огромното му тяло тя отново се почувства дребна и незначителна. Марино взе своя безполезен шлем и си сложи слънчевите очила. През целият разговор не беше я погледнал нито веднъж, а сега изобщо не виждаше очите му. Не виждаше какво се крие в тях.

— Незабавно ще се заема със случая — каза тя, докато той се отправяше към вратата. — Ако искаш да го прегледаме после заедно.

— Става.

— Защо не дойдеш вкъщи?

— Става — отново рече той. — В колко часа?

— Седем.

В скенерната зала Бентън Уесли наблюдаваше своя пациент през плексигласова преграда. Светлината приглушено падаше над плота, обикалящ цялата зала, работеха множество видеомонитори, а ръчният му часовник беше оставен върху куфарчето. Беше му студено. След няколко часа в лабораторията за мозъчни изследвания дори костите му бяха изстинали, или поне така се чувстваше.

Пациентът беше заведен с идентификационен номер, но имаше име. Казваше се Базил Дженрет — леко неспокоен и много умен тридесет и три годишен маниакален убиец. Бентън избягваше термина „сериен убиец“. Беше изтъркан от употреба и не вършеше никаква работа, освен да намекне, че посоченият е убил трима или повече души в даден период от време. Думата „сериен“ означаваше нещо, което се повтаря епизодично. Тя не даваше никаква информация за мотивите или психичното състояние на насилника, а когато Базил Дженрет е тръгнал да убива, той е бил вманиачен. Не е можел да спре.