Тери Пратчет: Еманципирана магия

Вътре голямата кухня беше тъмна и хладна, и миришеше само на сняг. Тя винаги си беше тъмна, но те бяха свикнали да виждат големия огън в широката камина и да усещат мириса на гъстите пари на каквото се случеше там тя да вари, което понякога причиняваше главоболие или те караше да ти се привиждат разни неща.

Те пообиколиха несигурно наоколо, викайки, докато Еск реши, че повече не могат да отлагат и че трябва да се качат на горния етаж. Резето на вратата, която водеше към тясното стълбище, щракна доста по-силно, отколкото би трябвало.

Баба лежеше на леглото с ръце, здраво скръстени на гърдите. Малкото прозорче беше отворено. Вятърът беше навял ефирен снежец по пода и по леглото.

Еск се вгледа в съшития от разни парчета юрган под старицата, защото понякога някой дребен детайл можеше да се разрасне и да изпълни целия свят. Тя едва-едва чу, че Сърн започна да реве: спомни си баща си, който — много странно — бе направил юргана преди две зими, когато снегът беше почти толкова много, колкото и сега, и в ковачницата нямаше кажи-речи никаква работа, и как беше използвал за него всякакви парчетии, озовали се по някакъв начин в Лошия Задник от всички кътчета на земята, като коприна, дилемна кожа, воден памук и вълна от тарга, и тъй като и шиенето не му се удаваше много, резултатът, естествено, представляваше странно, подуто като буца нещо, което приличаше по-скоро на плоска костенурка, отколкото на юрган, и майка й великодушно бе решила да го подари на Баба миналата Новогодишна Нощ на Прасетата, и…

— Мъртва ли е? — попита Гулта, като че ли Еск беше експерт по тези неща.

Еск се втренчи в Баба Уедъруекс. Лицето на старицата изглеждаше старо и сиво. Така ли изглеждаха умрелите? Не би ли трябвало гърдите й да се движат нагоре-надолу?

Гулта се посъвзе.

— Трябва да отидем и да извикаме някого и трябва да отидем веднага, защото всеки миг ще се стъмни — категорично каза той.

— Но Сърн ще остане тук.

Брат му го погледна с ужас.

— Защо? — попита той.

— Някой трябва да седи при умрелите — отвърна Гулта. — Спомняш ли си, когато старият Чичо Дергхарт умря и татко трябваше да иде и да седи там цяла нощ при свещите и разните му работи? Иначе идва нещо отвратително и ти взима душата на… нанякъде — неубедително завърши той. — И после хората се връщат и духовете им те преследват.

Сърн зина да зареве отново. Еск припряно се намеси:

— Аз ще остана. Нямам нищо против. Това е просто Баба.

Гулта я погледна с облекчение.

— Запали си, такова, няколко свещи — каза той. — Мисля, че това се предполага да направиш. А след това…

Чу се драскане откъм перваза на прозореца. Една гарга беше кацнала и примигваше подозрително срещу тях. Гулта извика и я замери с шапката си. Птицата отлетя с укоряващ грак и той затвори прозореца.

— И преди съм я виждал наоколо — каза той. — Сигурно Баба я храни. Хранеше — поправи се той. — Все едно, ще доведем хора, няма да усетиш кога ще се върнем. Хайде, Сърн.

Те изтрополиха надолу по тъмните стълби. Еск ги видя да излизат от къщата и залости вратата след тях.

Слънцето беше червена топка над планините, а на небето вече се бяха показали няколко подранили звезди.

Тя пообиколи тъмната кухня, докато не откри късче лоена свещ и кутийка с огниво. С много усилия успя да запали свещта и я закрепи върху масата, макар че тя всъщност не освети стаята, а просто насели тъмнината със сенки. След това Еск намери бабиния стол-люлка до изстиналата камина и седна да чака.

Времето минаваше. Не се случваше нищо.

После някой почука на прозореца. Еск вдигна парченцето свещ и надникна през дебелите обли стъкла.

Малко, лъскаво, жълто око премигна срещу нея.

Свещта потече и изгасна.

Тя се закова на място, като едва дишаше. Почукването започна отново и пак спря. Настъпи кратка тишина, а след това резето на вратата хлопна.

Идва нещо отвратително, бяха казали момчетата.

Тя заопипва пътя си назад през стаята, докато за малко не се препъна в стола-люлка, после го довлече обратно и го препречи колкото можа пред вратата. Резето щракна за последен път и млъкна.

Еск чакаше и се ослушваше, докато тишината не закрещя в ушите й. После нещо започна да блъска по малкото прозорче в килера до кухнята, леко, но настойчиво. След малко спря. Миг по-късно се поднови в спалнята над Еск — леко дращене, нещо като скърцане с нокът.

Еск чувстваше, че се иска храброст, но в нощ като тази храбростта удържаше точно толкова, колкото гореше свещта. Тя налучка пътя си обратно през тъмната кухня, здраво стиснала очи, докато не стигна до вратата.