Тери Пратчет: Еманципирана магия

Въздухът бучеше като гръмотевична буря от изтънелите нерви, от скуката и лошото настроение.

— Така! Това е! Стига толкова! — извика майката на Еск. — Сърн, ти, Гулта и Еск може да идете и да видите как е Баба и… къде е Еск?

Двете най-малки момчета погледнаха изпод масата, където вяло и без особен ентусиазъм се биеха.

— Излезе в градината — каза Гулта. — Пак.

— Иди и я доведи тогава, и тръгвайте.

— Ама, то е студено!

— И пак ще завали сняг!

— Само на една миля е и пътят е разчистен, пък и кой нямаше търпение да излезе навън, когато заваля първият сняг? Хайде, махайте се, и да не сте се върнали преди да ви се е оправило настроението.

Намериха Еск седнала в чатала на голямото ябълково дърво. Момчетата не го обичаха много. Причината беше следната: така беше покрито с имел, че даже посред зима изглеждаше зелено, плодовете му бяха малки и за една нощ от разкъсващо червата кисели ставаха захарно сплути, и макар че на пръв поглед изглеждаше лесно за катерене, имаше навика да си чупи клоните и да подхлъзва краката в най-неподходящи моменти. Сърн веднъж даже се закле, че някакъв клон се е огънал само и само, за да го изтърси на земята. Но то допускаше до себе си Еск, която имаше навика да отива и да сяда в него, когато беше ядосана, или й писнеше, или когато просто искаше да остане сама със себе си, и момчетата усещаха, че правото на всеки брат леко да тормози сестра си свършваше в подножието на дървото. И така, те я замериха със снежна топка. Не улучиха.

— Отиваме да видим старата Уедъруекс.

— Но ти няма нужда да идваш.

— Защото само ще ни забавиш, а и сигурно ще се разплачеш.

Еск ги погледна надуто отгоре. Тя не плачеше много, така изглежда никога не се постигаше кой знае колко.

— Щом не ме искате да дойда, тогава ще дойда — каза тя. Това нещо минава за логика между братята и сестрите.

— О, ние те искаме да дойдеш — бързо каза Гулта.

— Много се радвам да го чуя — отвърна Еск и тупна върху натрупания сняг.

Носеха пълна кошница с пушени наденички, консервирани яйца и — тъй като майка им беше не само щедра, но и разсъдлива — голям буркан конфитюр от праскови, който никой от семейството не обичаше особено много. Но тя все едно продължаваше да го прави всяка година, когато малките диви праскови така или иначе узрееха.

Жителите на Лошия Задник се бяха научили как да преживяват дългите зимни снегове и пътищата извън селото бяха оградени с дъски, които да ограничават преспите и, което е по-важно, да не позволяват на пътниците да се отклоняват от пътя. Ако те бяха местни хора, даже и да се изгубеха, това едва ли би имало голямо значение, тъй като на някой невъзпят гений от селската управа преди няколко поколения бе хрумнала идеята да се маркира всяко десето дърво в гората край селото на разстояние почти две мили. Това бе отнело векове, а повтарянето на резките по дърветата винаги създаваше работа на някой мъж, комуто е останало свободно време, но зиме, когато в снежната виелица човек можеше да се изгуби и на няколко стъпки от собствения си дом, животът на много хора е бил спасяван от вдлъбнатинките, които пръстите напипваха под заскрежения лед.

Снегът беше започнал отново да вали, когато децата оставиха пътя и тръгнаха по пътеката, където лете сред гъст малинак и странни треволяци се гушеше къщата на вещицата.

— Няма никакви следи — отбеляза Сърн.

— Освен от лисици — добави Гулта. — Казват, че тя може да се превръща в лисица. Или в нещо друго. Даже в птица. Във всичко. И така винаги знае какво става.

Те се огледаха предпазливо. Една рошава гарга наистина ги наблюдаваше от далечен дънер.

— Разправят, че отвъд Пукнатия Връх имало цяло семейство, което може да се превръща във вълци, — каза Гулта, който не беше от онези, дето ще зарежат многообещаваща тема, — защото една нощ някой стрелял по вълк, а на следващия ден леля им куцала с рана от стрела на крака, и…

— Не мисля, че хората могат да се превръщат в животни — бавно каза Еск.

— Така ли, Госпожице Умница?

— Баба е доста голяма. Ако се превърне в лисица, какво ще стане с онази част, дето ще остане навън?

— Просто ще я омагьоса да изчезне — каза Сърн.

— Аз не мисля, че магията действа така — каза Еск. — Не можеш просто да накараш нещата да стават, има нещо като… като климушка — ако единият край слезе надолу, другият се вдига… — Гласът й заглъхна.

Те я погледнаха.

— Не мога да си представя Баба на климушка — каза Гулта.

Сърн се изкикоти.