Тери Пратчет: Еманципирана магия

В дъното на стълбите се появи висока, беловласа жена, стиснала вързоп в одеяло. Ковачът я подкани да се приближи до мястото, където седеше магьосникът.

— Но… — започна тя.

— Това е много важно — важно каза ковачът. — Сега какво да направим, господине?

Магьосникът вдигна жезъла си. Беше висок колкото човек и дебел почти колкото китката му, покрит с резба, която сякаш се променяше под погледа на ковача, точно така, като че ли не искаше той да види каква е.

— Детето трябва да го подържи — каза Драм Биллет. Ковачът кимна и затършува из одеялото, докато не напипа малка розова ръчичка. Внимателно я приближи до дървото. Тя го сграбчи здраво.

— Но… — каза акушерката.

— Всичко е наред, Бабо, знам какво правя. Тя е вещица, господине, не й обръщайте внимание. Така. Сега какво? — попита ковачът.

Магьосникът мълчеше.

— Какво да направим се… — ковачът започна и млъкна. Той се наведе и се вгледа в лицето на стария магьосник. Биллет се усмихваше, но човек можеше само да предполага на какво точно.

Ковачът бутна бебето обратно в ръцете на обезумялата акушерка. После, възможно най-почтително, той откачи слабите, бледи пръстчета от жезъла.

Усещането беше странно и мазно, като статично електричество. Самото дърво беше почти черно, но резбата беше малко по-светла и човек го заболяваха очите, ако се опиташе да различи ясно какво всъщност трябваше да означава.

— Доволен ли си от себе си? — попита акушерката.

— Ъ? О, да. Всъщност, да. Защо?

Тя отметна настрани една гънка на одеялото. Ковачът погледна надолу, после преглътна.

— Не — промълви. — Той каза…

— Че какво може той да знае за това? — с насмешка попита Бабата.

— Но той каза, че ще е син!

— На мене хич не ми прилича на син, моето момче.

Ковачът се отпусна тежко върху стола и се хвана за главата.

— Какво направих? — простена той.

— Ти даде на света първата жена-магьосник — каза акушерката. — Кой-бил-алабала, а?

— Какво?

— Говорех на бебето.

Бялата котка измърка и изви гръбнак, като че ли се търкаше в краката на стар приятел. Което беше странно, защото там нямаше никой.

— Постъпих глупаво — говореше един глас, който никой смъртен не би могъл да чуе. — Предполагах, че магията знае какво прави.

— МОЖЕ БИ ЗНАЕ.

— Де да можех да направя нещо…

— НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД. НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД — каза дълбокият, тежък глас, тежък като затварянето на подземни врати.

Облачето „нищо“, което беше Драм Биллет помисли известно време.

— Но тя ще има много проблеми.

— ЗА ТОВА Е ЖИВОТЪТ. ТАКА СА МИ КАЗВАЛИ. АЗ НЕ БИХ МОГЪЛ ДА ЗНАМ, РАЗБИРА СЕ.

— Ами превъплъщението?

Смърт се поколеба.

— НЕ БИ ТИ ХАРЕСАЛО — каза той, — ПОВЯРВАЙ МИ.

— Чувал съм, че някои хора го правят непрекъснато.

— ТРЯБВА ДА БЪДЕШ НАУЧЕН ДА ГО ПРАВИШ. ТРЯБВА ДА ЗАПОЧНЕШ ОТ МАЛЪК И ДА РАБОТИШ ВЪРХУ НЕГО. НЯМАШ ПРЕДСТАВА КОЛКО УЖАСНО Е ДА СИ МРАВКА.

— Лошо ли е?

— ПРОСТО НЯМА ДА ПОВЯРВАШ. А С ТВОЯТА КАРМА И МРАВКА Е МНОГО ДА ОЧАКВАШ.

Бебето вече беше върнато на майка му, а ковачът седеше и неутешимо гледаше дъжда.

Драм Биллет почеса котката зад ушите и си помисли за живота си. Беше живял дълго, това бе едно от предимствата да си магьосник, и беше правил много неща, от които не винаги се беше гордял. Време беше той…

— ВИЖ КАКВО, НЯМАМ ЦЯЛ ДЕН ВРЕМЕ — каза Смърт укорително.

Магьосникът погледна надолу към котката и за първи път осъзна колко странно изглеждаше тя сега.

Живите често не си дават сметка колко сложен изглежда животът когато си мъртъв, защото, когато смъртта освобождава съзнанието от усмирителната риза на трите измерения, тя го отделя също така и от Времето, което е само друго, различно измерение. Така че, докато котката, която се търкаше в невидимите му крака, без съмнение беше същата котка, която той бе видял няколко минути по-рано, тя беше, съвсем ясно, и мъничко котенце, и дебела, полусляпа стара котка, както и всяко едно състояние между двете. Всичките наведнъж. Тъй като започваше от малка, тя приличаше на бял морков във формата на котка, описание, което ще трябва да ни задоволи, докато хората не измислят точните четириизмерни прилагателни имена.

Кокалестата ръка на Смърт го потупа лекичко по рамото.

— ХАЙДЕ, ОТКЪСНИ СЕ, СИНКО.

— Нищо ли не мога да направя?

— ЖИВОТЪТ Е ЗА ЖИВИТЕ. ВСЕ ЕДНО, ТИ ВЕЧЕ Й ДАДЕ ЖЕЗЪЛА.

— Да. Това е всичко.

Акушерката се казваше Баба Уедъруекс. Тя беше вещица. За Планините Рамтоп това беше доста приемливо и нямаше човек, който да каже лоша дума срещу вещиците. Най-малкото, ако искаше на сутринта да се събуди в същата форма, в която вечерта си е легнал.