Тери Пратчет - Еманципирана магия

— Не, искам да кажа, че всеки път, когато нещо се случва, трябва да се случи и нещо друго… струва ми се — несигурно каза Еск, пробирайки си път около по-дълбока от обикновено преспа. — Само че в… обратната посока.

— Това е глупаво — каза Гулта, — защото, абе, спомняш ли си когато миналото лято дойде оня панаир и магьосника, дето беше с него и караше всички онези птици и разни други неща да се появяват от нищото? Искам да кажа, то просто ставаше, той само казваше думите и махаше с ръце, и то ставаше. Нямаше никакви климушки.

— Имаше въртележка — обади се Сърн. — И едно нещо, дето трябваше да се целиш с разни неща в други неща, за да спечелиш други неща.

— И ти не уцели нищо, Гул.

— Нито пък ти. Ти каза, че нещата били залепени едно за друго, така че да не можеш да ги събориш, така каза…

Отплеснаха се в препирня като две кученца. Еск ги слушаше с половин ухо. Знам какво имам предвид, говореше си тя. Магията е лесна, трябва само да намериш точното място, където всичко е уравновесено и да бутнеш. Всеки би могъл да го направи. В това няма никакво вълшебство. Всичките онези смешни думи и размахването на ръцете са само… те са само за…

Тя се спря, изненадана от самата себе си. Знаеше какво има предвид. Мисълта беше точно там, най-отпред в съзнанието й. Но не знаеше как да я изкаже с думи, даже и пред самата себе си.

Усещането беше ужасно — да намираш разни неща в главата си и да не знаеш как да ги подредиш. То…

— Хайде, цял ден ще изгубим.

Тя поклати глава и забърза след братята си.

Къщата на вещицата се състоеше от толкова много пристройки и навеси, че беше трудно да се различи как е изглеждала първоначалната сграда и даже, дали въобще е имало такава. През лятото тя беше заобиколена от гъсти лехи от нещо, което Баба най-общо наричаше „Билките“ — странни растения, космати, тантурести или усукани, с чудати цветове, ярко блестящи плодове или с неприятно изпъкнали семенници. Само Баба си знаеше за какво служеха всичките те и някой гривяк, достатъчно гладен, за да се нахвърли отгоре им, общо взето после се появяваше хилейки се сам на себе си, като се блъскаше в разни предмети, (или пък, понякога, въобще не се появяваше).

Сега всичко беше дълбоко под снега. Самотен ветропоказател се вееше около оста си. Баба не одобряваше летенето, но някои от приятелките й все още използваха метли.

— Изглежда запустяло — каза Сърн.

— Няма пушек — добави Гулта.

Прозорците приличат на очи, помисли си Еск, но си замълча.

— Това е просто къщата на Баба — каза тя. — Всичко е наред.

От къщата лъхаше празнота. Усещаха я. Прозорците наистина приличаха на очи — черни и заплашителни на фона на снега. А и никой в Планините Рамтоп не допускаше огънят му да угасне през зимата — това беше въпрос на чест.

Еск искаше да каже „Хайде да се връщаме вкъщи“, но знаеше, че ако го направи, момчетата ще се хванат за това и ще офейкат. Вместо това тя каза:

— Мама каза, че на пирон в клозета има ключ, — и това се оказа почти също толкова лошо.

Даже и най-обикновеният, чужд клозет беше пълен с дребни ужасии като гнезда на оси, огромни паяци, тайнствени шумолящи неща по покрива и, една особено лоша зима, даже и малка зимуваща там мечка, която причини страхотен запек у цялото семейство, докато не я придумаха да се премести в хамбара със сламата. В клозета на една вещица можеше да има всичко.

— Да ида да видя, а? — добави тя.

— Щом искаш — небрежно отвърна Гулта, като почти успя да прикрие облекчението си.

Всъщност, когато тя най-сетне успя да отвори вратата срещу натрупаната купчина сняг, клозетът беше чист и подреден и в него нямаше нищо по-зловещо от един стар алманах, или по-точно, около половин стар алманах, внимателно окачен на гвоздей. Възражението на Баба срещу четенето беше от философско естество, но тя щеше да е последният човек, който би казал, че книгите, особено тези с хубави, тънки страници, нямат своето предназначение.

Ключът си поделяше една поличка до вратата заедно с какавида и остатъка от някаква свещ. Еск го взе предпазливо, като се опитваше да не обезпокои какавидата, и се върна бързо при момчетата.

Беше безполезно да опитват входната врата. Входните врати в Лошия Задник се използваха само от младите невести и от мъртвите, а Баба винаги се беше старала да избегне и двете състояния. От задната страна снегът се беше струпал пред вратата и никой не беше разчупвал леда върху бъчвата с водата.

Светлината започваше вече да се изнизва от небето, когато те най-после си пробиха път до вратата и успяха да накарат ключа да се превърти.