Тери Пратчет - Пирамиди

За първи път се запознаваше с третичните цветове, цветовете на далечната страна на чернотата, цветовете, които получавате, ако разцепите чернотата с помощта на осмоъгълна призма. Освен това почти невъзможно е да бъдат описани в не-магическа среда, но ако някой се опита, вероятно би започнал описанието си със съвет към слушателите да изпушат нещо незаконно и после да се вгледат в крилцето на скорец.

Големите ученици оглеждаха новопристигналите с критично око.

Тепик се втренчи в тях. Освен цветовете, дрехите им бяха скроени дори отвъд последната мода, която понастоящем проявяваше тенденция към широки шапки, рамене с подплънки, тясна талия и островърхи обувки и придаваше на последователите си вид на много добре облечени пирони. „Ще стана като тях“ — каза си той. „Макар че може би ще бъда по-добре облечен“ — добави след малко.

Спомни си за вуйчо Вирт, седнал на стъпалата и загледал се в Джел по време на едно от кратките си, тайнствени посещения: „Сатенът и кожата не стават. Нито пък някакви бижута. Не можеш да носиш нищо, което блести, скърца или дрънка. Придържай се към коприната или кадифето. Важното е не колко хора си загробил, а колко не са успели да загробят теб.“

Бе прекалил със скоростта, което сега можеше да му помогне. Както се носеше дъгообразно над пустата улица, изви се във въздуха, отчаяно протегна рязко ръце и усети как връхчетата на пръстите му пернаха някакъв ръб по отсрещната сграда. Това беше достатъчно, за да си намери ос, около която да се завърти, удари се в мазилката достатъчно силно, че да си изкара и последния въздух и се плъзна надолу по голата стена…

— Момче!

Тепик вдигна поглед. До него стоеше старши убиец с широк морав преподавателски колан върху робата си. Беше първият убиец, когото видя след Вирт. Мъжът беше достатъчно симпатичен. Можеше да мине за колбасар.

— На мене ли говорите?

— Когато говориш с учител, ще ставаш прав — изрече розовото лице.

— Сериозно?

Тепик се забавляваше. Чудеше се как ли ще стане това. Досега дисциплината не беше основна характеристика на живота му. Повечето от възпитателите му доста пъти бяха губили ума и дума при вида на царя, който от време на време кацаше върху вратата, затова претупваха уроците си, а после се заключваха по стаите си.

— „Сериозно, сър“ — поправи го учителят. Направи справка в листа, който държеше. — Как се казваш, момче?

— Принц Птепик от Старото Царство на Слънцето — нехайно отвърна Тепик. — Разбирам, че не познавате етикета, но не би трябвало да ме наричате „сър“, а трябва да докосвате земята с чело, когато ми говорите.

— Патепик, нали? — уточни учителят.

— Не. Птепик.

— А-а. Тепик. — Учителят отметна едно име в списъка си. Възнагради Тепик с щедра усмивка. — Така, ваше величество, аз съм Грънуьрт Найвър, директор на общежитието ти. Настанен си в Колежа на Усойницата. Както добре ми е известно, на Диска има поне единадесет Царства на Слънцето и до края на седмицата трябва да ми представиш кратко съчинение с детайлно описание на географското им разположение, политическа окраска, столица или седалище на правителството и предложение как да се стигне до покоите на държавен глава по твой избор. В целия свят обаче има само един Колеж на Усойницата. Приятен ден, момче.

Обърна се и се насочи към друг сгушил се ученик.

— Не е лош — обади се някакъв глас иззад Тепик. — Както и да е, всичко го има в библиотеката. Ако искаш, ще ти покажа. Аз съм Чидър.

Тепик се обърна. Говореше му момче приблизително на негова възраст и височина, чийто черен костюм — чисто черно за Първите класове — сякаш бе прикован част по част към тялото му. Младежът протягаше ръката си. Тепик любезно я изгледа.

— Да?

— Как ти е името, дребчо?

Тепик изпъна гръб. Вече започваше да му писва от подобно отношение:

— Дребчо ли? Трябва да знаеш, че кръвта на фараоните тече в моите вени!

Другото момче го изгледа невъзмутимо, наклонило глава на една страна, а на лицето му се изписа едва доловима усмивка.

— Ще ти хареса ли, ако и занапред си тече във вените ти? — попита то.

Фурната беше малко понататък по улицата и неколцина от персонала бяха поизлезли навън на сравнително хладния въздух преди зазоряване, за да запалят набързо по цигара и да се отърват за малко от пустинната жега на пещите. Брътвежът им спираловидно достигаше до Тепик, там горе из сенките, вкопчил се в непредвидено появилия се перваз на прозорец, а краката му дращеха, за да намерят опора между тухлите.