Тери Пратчет - Пирамиди

— Мислех, че ще си имаме собствени стаи — каза Тепик.

Чидър, който бе предявил иск за леглото, най-слабо изложено на теченията в хладилника, му кимна:

— По-нататък. — Излегна се по гръб и лицето му се сви в гримаса. — Смяташ ли, че специално подострят тези пружини?

Тепик нищо не отговори. Всъщност леглото беше значително по-удобно от онова, на което спеше в къщи. Родителите му от високо потекло съвсем естествено толерираха такива условия за децата си, каквито бедстващите пясъчни мухи мигновено биха отхвърлили.

Протегна се на тънкия дюшек и анализира събитията от деня. Бяха го записали за наемен убиец, добре де, за учащ се убиец, преди повече от седем часа, а още не са му позволили даже да пипне нож. Разбира се, и утре е ден…

Чидър се надвеси над него:

— Къде е Артур?

Тепик погледна към леглото отсреща. В центъра му трогателно беше струпана малка купчинка добре подредени дрешки, но от предполагаемия обитател нямаше и следа.

— Мислиш ли, че е избягал? — попита той, като внимателно заоглежда сенките наоколо.

— Може би — допусна Чидър. — Често става така, знаеш ли. Мамините момченца, напуснали дома си за първи път…

Вратата в дъното на стаята се отвори с трясък и Артур влезе гърбом, като влачеше голям козел, който се придвижваше с голямо нежелание. Животното воюваше срешу всяка стъпка по пътеката между таблите на леглата.

Няколко минути момчетата мълчаливо го наблюдаваха как влачи вързаното животно към края на леглото си, как преобръща торбата си върху одеялото и вади няколко черни свещи, клонче билки, въженце с нанизани черепи и парче тебешир. Взе тебешира и придоби искрящото розовобузо изражение на човек, извършващ онова, което съзнава, че е правилното, пък каквото ще да става. Артур начерта двоен кръг около леглото си, а после се отпусна на закръглените си колене и запълни пространството между тях с най-неприятната колекция окултни символи, каквато Тепик някога беше виждал. Когато резултатите го задоволиха, той постави свещите на стратегически места и ги запали. Те запращяха и започнаха да изпускат миризма, която напълно те убеждава да не искаш изобщо да научиш от какво точно са направени.

Измъкна къс нож с червена дръжка от неразборията на леглото си и пристъпи към козела…

Една възглавница го прасна по темето.

— А стига, бе! Ах, ти, набожен малък нещастнико!

Артур изпусна ножа и избухна в сълзи. Чидър седна в леглото си.

— Ти беше, Чийзрайт! Видях те!

Чийзрайт, червенокос кокалест младеж с лице, подобно на една огромна луничка, го гледаше яростно.

— Е, това вече е прекалено — отвърна той. — Човек не може да си подремне с цялата тая религиозност в действие наоколо. Нали уж в наше време само малчуганите си казват молитвата преди сън, а от нас се очаква да се учим как да станем убийци…

— Я по-добре да млъкваш, Чийзрайт! — изкрещя му Чидър. — Светът щеше да е по-добър, ако повече хора си казваха молитвите, да знаеш. Наясно съм, че самият аз не си казвам моята толкова често, колкото би трябвало…

Една възглавница го прекъсна по средата на изречението. Той скочи от леглото си и се стрелна кьм червенокосото момче, а юмруците му вършееха във всички посоки.

Докато останалите от спалното се струпаха около боричкащата се двойка, Тепик се измъкна от леглото си и зашляпа към Артур, който седеше на ръба на леглото си и хлипаше.

Несигурно го потупа по рамото въз основа на схващането, че подобни действия вероятно успокояват хората.

— Аз не бих плакал за това, малчо — каза му грубовато.

— Но… но сега всички руни са протрити — смънка Артур. — Вече е прекалено късно! И това означава, че Великият Орм ще дойде през нощта и ще намотае всичките ми вътрешности на пръчка!

— Така ли?

— И ще ми изпие очите, мама така каза!

— Я гледай! — Тепик беше очарован. — Наистина ли? — Особено доволен беше, че леглото му е точно срещу леглото на Артур и по този начин ще му бъде предоставен несравним изглед. — Коя е тази религия?

— Ние сме Стриктни Оторизирани Ормити — отговори Артур и си издуха носа. — Забелязах, че ти не се молиш. Нямате ли си бог?

— O, имаме си — колебливо потвърди Тепик — без никакво съмнение.

— Изглежда, не ти се иска да си говориш с него.

Тепик поклати глава:

— Не мога, не и тук. Няма да ме чуе, нали разбираш.

— Моят бог може да ме чува навсякъде — пламенно заяви Артур.

— Е, а моят среща затруднения, ако си в другия ъгъл на стаята — обясни Тепик. — Много е притеснително.