Тери Пратчет - Пирамиди

Единствените пирамиди, които го караха да се чувства уютно, бяха мъничките пирамидки в дъното на градината — строяха ги всеки път, когато някоя от котките умираше.

Бе дал дума на майката на момчето. Артела много му липсваше. Тогава стана страшен скандал, че си взима жена извън Царството, а някои от чуждоземните й привички сепваха и забавляваха дори и него. Може би заради нея разви тази необичайна неприязън към пирамидите — в Джелибейби това се равняваше на неприязън към дишането. Но бе дал дума, че Тепик ще може да учи извън царството. Тя настояваше за това. „ Хората никога нищо не научават в това място — бе му казала. — Само си спомнят разни неща.“

Де да беше си спомнила да не плува в реката… Гледаше как двама от слугите натовариха сандъка с багажа на Тепик отзад на каретата и за първи път, по спомени и на двамата, сложи бащинска ръка на рамото на сина си.

Всъщност не му хрумваше какво да каже. „Никога не ни остана време да се опознаем — помисли си той. — Можех толкова много да му дам. Нямаше да идат напразно няколко здрави пердаха.“

— Хм… Ами, момчето ми…

— Да, татко?

— За първи път ще си далеч от дома, сам-самичък…

— Не, татко. Прекарах миналото лято с владетеля Фхем-пта-хем, нали помниш.

— O, така ли беше?

Фараонът си спомни, че палатът сякаш беше по-тих тогава. Обясняваше си го с новите гоблени.

— Както и да е, ти си вече младеж, почти на тринадесет…

— Дванадесет, татко — търпеливо уточни Тепик.

— Сигурен ли си?

— Рожденият ми ден беше миналия месец, татко. Подарихте ми грейка за легло.

— Така ли? Колко изключително. Казах ли защо?

— Не, татко. — Тепик вдигна поглед към меките озадачени черти на бащиното лице. — Много хубава грейка — убедително добави той. — Много ми харесва.

— O. Добре. Хм.

Негово величество потупа рамото на сина си отново по един неуточнен начин, подобно на човек, който барабани с пръсти по бюрото си, докато се опитва да мисли. Изглежда му хрумна някаква идея.

Слугите бяха вече завързали сандъка на покрива на каретата, а кочияшът търпеливо държеше вратата отворена.

— Когато един младеж тръгне по белия свят — негово величество започна колебливо, — има, ами, много е важно да помни… Въпросът е в това, че светът е много голям, в края на краищата, пълен с всякакви… И разбира се, особено в големия град, където има много допълнителни… — той млъкна, като ръкомахаше неопределено с едната си ръка във въздуха.

Тепик кротко възприемаше.

— Всичко ще е наред, татко — отвърна той. — Върховният жрец Диос ми обясни как трябва редовно да се къпя и да не се впускам слепешката.

Баща му премига насреща му.

— Ти да не би да ослепяваш?

— Очевидно не, татко.

— O, добре. Много добре. Много, много хубаво.. Това е добра новина.

— Струва ми се, че е по-добре да тръгвам, татко. Иначе ще пропусна прилива.

Негово сиятелство кимна в съгласие и потупа джобовете си.

— Имаше нещо… — промърмори той, а после го напипа и пусна малка кожена торбичка в джоба на Тепик. Отново опита обичайната процедура с рамото. — Нещо малко — промърмори. — Не казвай на леля си. Е, и да искаш, не можеш. Тя отиде да си полегне. Всичко това й дойде малко в повечко.

На Тепик му оставаше само да отиде и жертвопринесе едно пиле пред статуята на Кхъфт, основателя на Джейлибейби, за да може пътеводната ръка на предтечата му да направлява неговите стъпки по света. Пилето обаче беше мъничко и когато Кхъфт приключи с него, царят го получи за обяд.

Джейлибейби е в действителност малко, затворено в себе си царство. Дори и напастите му си бяха половинчати. Всички уважаващи себе си царства получаваха огромни свръхестествени напасти, но най-доброто, което Старото Царство успя да получи през последните стотина години, беше Напастта на Жабата. 4 4 Жабата обаче беше доста големичка, попадна във вентилационните шахти и седмици наред държа всички будни.

Същата онази вечер, когато вече излязоха от делтата на Джел и прекосяваха Кръглото море на път към Анкх-Морпорк, Тепик се сети за торбичката и разгледа съдържанието й. С любов, но и с обичайния си подход към нещата от живота, баща му го бе дарил с коркова тапа, половин кутийка сапун за самар, малка бронзова монетка с несигурна деноминация и една изключително възрастна сардина.

Всеизвестен факт е, че когато човек е на път да умре, неминуемо сетивата му мъчително се изострят. Винаги се е смятало, че става така, за да се даде възможност на притежателя им да открие някакъв възможен изход от затрудненото си положение, който да се отличава от очевидния.