Тери Пратчет - Пирамиди

Поне главоболието вече го отпускаше. Почти го бе осакатило през целия ден, той се ужасяваше от мисълта, че ще трябва да започне изпитанието с морави точки пред очите си.

Въздъхна, отвори черната кутия, извади пръстените си и ги нахлузи. В друга кутия държеше набор ножове от клачианска стомана, остриетата им потъмнени на пламъка на лампата. Разнообразни лукави и заплетени съоръжения бяха извадени от кадифени торбички и натъпкани по джобовете му. Чифт тлинги за хвърляне с дълги остриета бяха пъхнати в ножниците, разположени вътре в обувките му. Тънко копринено въже и сгъваема кука за абордаж бяха омотани около кръста му върху ризницата от метални брънки. Закачи тръбичката за стрелички на кожената й каишка и я нагласи на гърба си под пелерината. Тепик завря в джоба си тънка тенекиена кутийка с комплект стрелички с връхчета от корк, а на дръжките бяха кодирани с брайлово писмо, за да се подбират по-лесно на тъмно.

Той потрепна, провери острието на рапирата си и преметна ремъка на портупеята през дясното си рамо, за да уравновеси торбата с оловни амуниции за стрелба с прашка. Поумува, отвори чекмеджето си за чорапи и измъкна пистолет-арбалет, шишенце масло, ролка шперцове за ключалки и — след кратък размисъл — кама за промушване, торба с подбрани капани и набор месингови боксове.

Тепик взе шапката си и опипа подплатата й за намотката от плосък кабел. Нахлупи я наперено на главата си, хвърли си последен удовлетворен поглед в огледалото, завъртя се на пета и много бавно се сгромоляса.

В Анкх-Морпорк лятото беше в разгара си. Всъщност беше в нещо повече от разгара си. Смърдеше.

Голямата река се бе смалила и тинясала и с цвят на лава се процеждаше между Анкх, града с по-добро местоположение, и Морпорк на отсрещния бряг. Морпорк не беше с добро местоположение. Намираше се до ров, пълен с катран. Надали имаше как да се превърне в по-лошо място. Пряко попадение на метеорит, например, би могло да се счита за леко подобрение.

По-голямата част от коритото на реката представляваше шуплеста кора от напукана кал. Сега слънцето приличаше на голям меден гонг, закован на небето. Горещината, която бе пресушила реката, пържеше града през деня, и го препичаше през нощта, от което древната дървесина се накъдряше и традиционната рядка кал по улиците се превръщаше в носеща се из въздуха задушлива пепел с цвят на охра.

Това не беше време, присъщо на Анкх-Морпорк, който си беше град на маранята и влагата, на поледицата и мраза. Седеше си задъхан върху препечените равнини подобно на голяма жаба върху огнеупорна тухла. И дори сега, около полунощ, горещината задушаваше и обвиваше улиците като жарко кадифе, съсухряше въздуха и изстискваше целия му дъх.

Високо в северната фасада на Гилдията на убийците се чу потропване: един прозорец бе побутнат и отворен.

Тепик, който със значителна неохота се бе освободил от някои от по-тежките си оръжия, пое дълбока глътка от горещия мъртъв въздух.

Това беше тя.

Това беше нощта.

Казваха, че имаш петдесет процента шанс, освен ако на изпита не ти се падне старият Мерисет — в такъв случай по-добре да си прережеш гърлото още в самото начало.

Тепик имаше „Теория на тактиката и отровата“ при Мерисет всеки четвъртък следобед и не се разбираше с него. В общежитията се носеха слухове за Мерисет, за броя на убийствата му, за изключителната му техника… На времето бе счупил всички рекорди. Разправяха, че дори убил Патриция на Анкх-Морпорк. Не сегашния. Един от покойните.

Може би щеше да е Найвър — дебел добродушко, който обичаше да си похапва и преподаваше дисциплината „Капани и клопки“ всеки вторник. Тепик си го биваше в капаните и добре се разбираше с него. А можеше да се падне и граф дьо Иойо, който преподаваше „Съвременни езици и музика“. Тепик нямаше дарба нито за едното, нито за другото, но графът беше запален катерач по сгради и харесваше момчетата, които споделяха страстта му и обичаха да висят на една ръка високо над градските улици.

Промуши крака си над перваза и освободи въжето и котвата. Закачи куката си два етажа по-нагоре и се измъкна от прозореца.

Убийците никога не използваха стълбите.

С цел установяване на връзка с по-късни събития, може би сега е моментът да отбележим, че най-великият математик в историята на Света на Диска си лежеше и мирно си вечеряше.

Интересно е да се посочи, че поради особената порода на този математик онова, което вечеряше, беше неговият обяд.