Тери Пратчет - Пирамиди

И който някой, напук на всякакви вероятности, бе махнал.

В такива мигове целият ти досегашен живот бясно прелита пред очите…

Леля му плака твърде драматично, бе си помислил Тепик, защото старата дама беше дебелокожа като стъпалото на хипопотам. Баща му имаше строг и възнесен вид, когато се сетеше да си го придаде, и се опитваше да не допуска до ума си измамните образи на канари и риби. Слугите бяха подредени един до друг от подножието на главното стълбище до горе — прислужничките от едната страна, евнусите и икономите от другата. Жените правеха реверанс, когато минаваше край тях, като по този начин се създаваше хубав ефект на синусоидна вълна, която би се понравила на най-великия математик на Диска, ако точно в този момент не беше зает с това, че дребен мъж, облечен с нещо наподобяващо нощна роба, го беше халосал с пръчка и го хокаше.

— Но — лелята на Тепик издуха носа си — това е занаят, все пак.

Баща му потупа ръката й.

— Глупости, цвете на пустинята, това поне е професия.

— Каква е разликата? — подсмръкна тя. Старецът въздъхна:

— Парите, както разбирам. За него ще бъде добре да тръгне по света, да си намери приятели, да му поочукат острите ръбове — така ще се намира на работа и ще се предпази да не се забърка в някоя беля.

— Но… убийства по порьчка… толкова е млад и никога не е проявявал и най-малка склонност… — Тя попи очите си. — Това не е от нашия род — добави обвинително. — Онзи твой баджанак…

— Вуйчо Вирт — каза баща му.

— Дето кръстосва света да трепе хората!

— Не мисля, че използват тази дума — противопостави се баща му. — Мисля, че предпочитат думи като приключване или анулиране. Или загробване, както разбирам.

— Загробване?

— Мисля, че е подобно на отгробване, о потоп на водите, само че става преди да те заровят.

— Мисля, че това е ужасно — шумно си пое дъх тя. — Но чух от мадам Нуни, че само едно момче от петнайсет минава на последния изпит. Може би ще е по-добре, ако просто го оставим да се налудува?

Цар Тепикамон XXVII замислено кимна и отиде да помаха сам за сбогом на сина си. Не беше убеден колкото сестра си дали поръчковите убийства са толкова неприятни. Самият той беше отдавна и с неохота в политиката и усещаше, че докато навярно политическото убийство е по-лоша работа от дебата, то със сигурност е по-добра от войната, за която някои хора мислят, че е досущ като убийството, само че е по-шумна. А нямаше никакво съмнение, че младият Вирт винаги разполагаше с много пари и имаше навика да се появява в палата със скъпи дарове, екзотичен слънчев загар и вълнуващи истории за интересните хора, с които се е срещал по чуждите краища, в повечето случаи — съвсем за кратко.

Де да можеше Вирт да е наоколо, за да се посъветва с него. Негово величество също бе чул, че само един студент от петнадесет действително става убиец. Не беше съвсем наясно какво точно се случваше с останалите четиринадесет, но беше твърдо убеден, че ако си слаб ученик в училище за убийци, сигурно ти правят нещо повече от това да хвърлят тебешира по тебе и че вечерята в училищната трапезария има едно допълнително измерение на несигурност.

Но всички бяха съгласни, че школата за наемни убийци предлага най-доброто образование за всестранно развити личности в света. Един квалифициран наемен убиец би следвало да се чувства като у дома си във всяка една компания, а ги учеха и да свирят поне на един инструмент. Всеки загробен от бивш възпитаник на школата на Гилдията може да се отправи към вечния си покой с чувство на удовлетворение, че е бил анулиран от личност с вкус и благоразумие.

И в края на краищата какво може да получи у дома? Царство широко две мили и дълго сто и петдесет мили, което е почти изцяло потопено във вода по време на сезона на заливането и застрашено от всяка страна от по-силните си съседи, които търпят съществуванието му само защото ако го нямаше, щяха непрекъснато да са във война помежду си.

O, Джелибейби 3 3 Букв. „Детето на Джел“ някога беше велик, когато парвенюта като Тсорт и Ефеб бяха просто шепа номади с кърпи, намотани на главите. Всичко, което остана от онези велики дни е съсипващо скъпия палат, няколко прашни руини в пустинята и — фараонът въздъхна — пирамидите. Винаги пирамидите.

Прадедите му си падаха по пирамидите. Фараонът — не. Пирамидите банкрутираха страната, изцедиха я повече, отколкото реката бе успяла да го направи. Единственото проклятие, което в тези времена можеха да си позволят да изпишат на гробницата, гласеше: „ Я се разкарай!“