Тери Пратчет - Пирамиди

Дочу звук от тромпети, настана и някакво всеобщо оживление зад гърба му. Не обърна внимание. Напоследък сякаш се вдигаше прекалено много врява. Опитът му сочеше, че повод винаги е някоя дреболия. Хората просто не умеят да степенуват правилно нещата по важност. Бе чакал в продължение на два месеца за един-два килограма смола, факт, който очевидно не бе притеснил никого. Намести монокъла си по-удобно и нагласи едно миниатюрно кормчийско гребло на мястото му.

До него бе застанал някой, комуто очевидно се отдаваше шанс да свърши нещо полезно.

— Би ли сложил пръста си тук — помоли ваятелят, без да вдига глава. — Само за минутка, докато засъхне лепилото.

Температурата наоколо сякаш внезапно спадна. Погледът му попадна на усмихната златна маска, зад чието рамо лицето на Диос променяше цвета си от, по експертната оценка на Гринджър, Nо. 13 (Бледна Плът) до Nо. 37 (Пурпурен Залез, Гланциран).

— Ох…

— Много е хубаво — каза Тепик. — Какво е това?

Гринджър замига насреща му. После замига към кораба.

— Двадесет и шест метрова речна трирема, модел Кхали с рибовидна заострена палуба нос-таран — автоматично изстреля той.

Остана с впечатление, че се очаква нещо повече от него. Огледа се наоколо за подходяща идея.

— Направена е от над петстотин частички — добави. — Всяка дъсчица от палубата е изсечена поотделно, ето, вижте.

— Интригуващо — рече му Тепик. — Е; няма да те задържам. Продължавай хубавата работа.

— Платното мохе да се разгъва — продължаваше Гринджър. — Гледайте, ако дръпнете това въженце…

Маската беше отминала. На нейното място бе застанал Диос. Хвърли му едно яростно погледче, за да му покаже, че темата ще бъде разгледана по-късно и забърза след царя. Същото стори и призракът на Тепикамон XXVII.

Тепик изви поглед иззад маската. Ето го пасажът, който водеше към залата със саркофазите. Видя саркофага, в който бе Птраци — дървеното клинче си беше на мястото под капака.

— Нашият баща обаче е ей тук, Ваше величество — уточни Диос.

Умееше да се движи безшумно като призрак.

— А, да.

Тепик се поколеба, но доближи големия сандък, поставен на дървени подпорки. Известно време го гледа втренчено. Позлатеното лице на капака приличаше на всички останали маски.

— Приликата е много голяма, Ваше величество — подсказа му Диос.

— Дда-аа — отрони Тепик. — Предполагам, че си прав. Определено има по-доволен вид. Поне така си мисля.

— Здравей, момчето ми — обади се царят. Знаеше си, че никой няма да го чуе, но въпреки това му беше по-приятно, когато им говореше. По-добре е, отколкото да си говори сам — нали ще разполага с предостатъчно време за това.

— Мисля, че сме показали най-хубавото у него, о, повелителю на небесата — заяви ваятелят на глави.

— Приличам на восъчна кукла със запек.

Тепик наклони глава на една страна.

— Да — гласът му прозвуча несигурно. — Да. Ъ-ъ. Браво.

Отново се пообърна, за да надникне към коридора.

Диос кимна на стражите, застанали от двете страни на коридора.

— Ако ме извините, Ваше величество — заяви изискано.

— Хммм?

— Стражите ще продължават да търсят.

— Правилно. Ох

Диос се хвърли върху саркофага на Птраци, а стражите го следваха по петите. Сграбчи капака, отмести го назад и викна:

— Съзрете! И какво откриваме тук?

Копърко и Ембри се присъединиха към него и проточиха вратове, за да надникнат вътре.

— Дървени стърготини — оповести Копърко. Ембри ги подуши:

— Обаче миришат на хубаво.

Диос забарабани с пръсти по капака. По-рано Тепик никога не го бе виждал да изпада в безизходица. Очевидно беше как човекът започна с почукване да проверява дали саркофагът случайно няма двойни стени.

Затвори капака много внимателно, като втренчено гледаше Тепик, който за първи път се зарадва, че маската не разкрива израза му.

— Няма я там — успокояваше го старият цар. — Природна нужда я принуди да излезе, когато мьжете отидоха да закусват.

Трябва да се е измъкнала, каза си Тепик. Но къде ли е сега?

Диос опипа с поглед залата, а после, след като бавничко се бе полюшвал напред-назад подобно на стрелката на компас, очите му се спряха на втория саркофаг за мумията на царя. Големичък беше. Просторен. Излъчваше някаква фаталност.

Прекоси стаята с няколко големи крачки и повдигна капака му.

— Няма защо да чукаш — тросна се царят. — Не че ще ходя някьде.

Тепик рискува да надзърне. Мумията на царя си лежеше доста самотно вътре.

— Диос, сигурен ли си, че не ти е лошо? — попита го.