Тери Пратчет - Шовинист

Той лежеше, подал над водата единствено носа си. Дочу някакъв далечен разговор, придружен с особеното глоинг глоинг , когато звукът пътува под вода. Вратата се отвори.

— Фред дойде. Ветинари иска да те види — каза Сибил.

— Вече? Но ние даже не сме започнали да вечеряме!

— Аз идвам с теб, Сам. Не може да продължава да те вика по което време му скимне, нали разбираш.

Ваймс се опита да събере целия авторитет, достъпен за мъж със сюнгер в ръка.

— Сибил, аз съм командир на Градската Стража, а той е управникът на този град. Не е като да се караш с учителката, защото не съм добре по география…

— Казах, че идвам с теб, Сам.

Лодката се хлъзна надолу по релсите си във водата. Изпрати я поток от мехурчета.

Леонардо въздъхна. Много беше внимавал да не поставя тапата на мястото й. Теченията можеха да отнесат творението му навсякъде. Надяваше се да го завлекат в най-дълбоката океанска бездна или дори да го изхвърлят през Ръба.

След това незабелязан се промъкна през тълпите, които наобикаляха двореца. Влезе в тайния коридор, избягвайки различни капани по пътя, без дори да мисли за тях, защото лично ги беше проектирал.

Стигна накрая до вратата на своята просторна стая и я отключи. Когато вече беше вътре, той заключи трескаво вратата, ритна ключа през процепа под нея и я затисна с гръб за по-сигурно. След малко въздъхна облекчено.

Значи това беше светът, така ли? Очевидно побъркано място, пълно с побъркани хора. Е, отсега нататък ще бъде изключително внимателен. Ясно беше, че определена категория хора са способни да превърнат всяко нещо в оръжие.

Той си направи чаша чай, доста бавен процес, откакто изобрети лъжичката с усъвършенствана форма и малкото устройство, подобряващо циркулацията на врящата вода.

След това седна в своето специално кресло и дръпна едно лостче. Някъде се раздвижиха противотежести. Разнесе се шумът на вода, която се прелива от един резервоар в друг. Облегалката на стола изскърца и се намести в по-удобно положение.

Леонардо се загледа безрадостно в синьото небе. Няколко чайки лениво се рееха в лазурния квадрат над главата му и описваха широки кръгове, без дори да помахват с криле…

След известно време, напълно забравил за изстиващия си чай, Леонардо започна да рисува.

— Лейди Сибил? Каква неочаквана изненада — каза лорд Ветинари. — Добър вечер, сър Самюъл, мога ли да отбележа, че имате прекрасен шал. O, капитан Керът. Моля ви, разполагайте се удобно. Имаме доста работа за довършване.

Седнаха.

— Първо — подхвана лорд Ветинари, — току-що нахвърлях прокламация, която градските викачи трябва да оповестят. Новината е добра.

— Войната е прекратена официално? — поинтересува се Керът.

— Войната, капитане, никога не се е случвала. Всичко беше просто… недоразумение.

— Ама как така никога да не се е случвала? — каза Ваймс. — Бяха убити хора!

— Именно. Което следва да ни наведе на мисълта, струва ми се, че трябва да се разбираме взаимно колкото се може по-добре.

— А какво ще стане с принца?

— O, сигурен съм, че ще се сработим добре с него.

— Не мисля!

— С принц Куфурах? Струваше ми се, че го одобрявате.

— Моля? А какво стана с другия?

— Изглежда е заминал на продължително посещение във вътрешността на страната — обясни Патрицият. — По спешност.

— Посещение, за което човек дори няма време да си стегне багажа?

— Именно. Визита от този род, да. Изглежда е разстроил доста хора.

— Знаем ли в коя страна е заминал? — попита Ваймс.

— В Клач, предполагам… Извинете, нещо забавно ли казах?

— А, не. Не. Просто ми дойде една мисъл в главата, това е.

Ветинари се облегна назад в креслото си.

— И мирът още веднъж спусна успокояващите си воали над нашите две държави.

— Не вярвам обаче клачианците да са много доволни.

— В човешката природа е да се обвиняват водачите, когато народът е недоволен — изрече Ветинари, без да помръдне мускулче на лицето му. — O, без съмнение ще има проблеми. Ние просто трябва да ги… обсъдим. Принц Куфурах е приятелски настроен към нас. По това доста си прилича с повечето си предшественици. Бокал вино, комат хляб, или, в краен случай, селекция от двете — и престава да се интересува прекалено много от политика.

— Те са хитри колкото нас — подхвърли Ваймс.

— Значи трябва винаги да сме една крачка пред тях.

— Нещо като надпревара на мозъци, така ли?

— По-добре е от надпревара във въоръжаването. И по-евтино. — Патрицият прелисти книжата пред себе си. — Така, какво имахме още… А, да. По въпроса с уличното движение.