Тери Пратчет - Шовинист

— Ние… ние… ние… просто бяхме на малко пътешествие, сър. Той каза да не казвам на никого, че сме се спускали под острова, сър!

— Значи вие… под Лешп ли?

— Не, сър! Не сме ходили отдолу! Беше гадна воняща дупка! Смърдеше на развалени яйца, цялата проклета пещера беше по-голяма от град, вярвайте ми като ви разправям!

— Щом е тъй, обзалагам се, че много се радваш, дето не си бил там.

Ноби го изгледа с облекчение.

— Тъй вярно, сър.

Ваймс подуши въздуха:

— Да не би да си почнал да използваш някакъв лосион за след… — той се поправи — …не, вместо бръснене, Ноби?

— Не, сър?

— Нещо мирише на ферментирали рози.

— O, донесох си сувенир от чужбина, сър. Дълготраен аромат, нали се сещате.

Ваймс сви рамене и се върна в Залата на плъховете.

— …и негодувам най-силно срещу обвинението, че бих преговарял с негово височество, знаейки… O, сър Самюъл. Ключовете за белезниците, моля.

— Ти си знаел! През цялото време си знаел! — изкрещя лорд Ръждьо.

— Лорд Ветинари обвинен ли е в нещо? — попита Ваймс.

Господин Въртел сега ровеше в друга юридическа книга. Изглеждаше доста объркан за зомби. Сивкаво-зеленикавият му тен се беше превърнал в отчетливо зеленикав.

— Всъщност не… — промърмори той.

— Но ще бъде! — извика лорд Ръждьо.

— Добре, когато сте сигурен какви точно са обвиненията, моля да ме уведомите и аз ще го арестувам.

Ваймс разкопча белезниците. Дочу радостните възгласи от площада. Нищо не оставаше скрито за дълго в Анкх-Морпорк. Проклетият остров го нямаше вече. И някак си всичко беше потръгнало гладко. Той срещна погледа на Ветинари.

— Проработи ви късмета, а?

— O, човек винаги може да намери скритото пиленце, сър Самюъл. Ако се вглежда достатъчно внимателно.

Денят се оказа почти толкова изморителен, колкото и войната. Най-малко едно килимче долетя от Клач, освен това имаше непрестанен поток от бележки между двореца и посолството. Тълпата кротко висеше и чакаше пред двореца. Събитията се случваха и дори на хората да не им беше ясно какво точно става, нямаха намерение да го пропускат. Ако предстоеше да се напише нова история, те искаха да гледат.

Ваймс се прибра у дома. За негова изненада вратата му отвори Уиликинс. Беше навил ръкавите на ризата си и облякъл дълга зелена престилка.

— Ти? Как, по дяволите, успя да си дойдеш толкова бързо? Извинявай, нямах намерение да бъда неучтив…

— Успях да се кача в суматохата на кораба на лорд Ръждьо, сър. Не бих желал имението да потъне в разруха в мое отсъствие. Сребърните съдове са в отвратително състояние, смея да отбележа. Градинарят няма и най-малко понятие как да ги чисти. Сър, позволете ми да поднеса предварително своите извинения за шокиращото състояние, в което са ножовете и вилиците.

— Допреди няколко дни ти отхапваше носовете на хората, които те ядосваха.

— O, сър, не бива да вярвате на всичко, което редник Бурк разправя. Отхапах само един нос.

— А сега си се разбързал да полираш среброто?

— Сър, не бива да си падаме под равнището. — Той спря. — Сър?

— Да?

— Победихме ли?

Ваймс погледна кръглото розово лице.

— Ех… поне не загубихме, Уиликинс — отговори накрая.

— Не можехме да позволим на чуждоземния деспот да сложи ръка върху Анкх-Морпорк, нали, сър? — леко потрепери гласът на иконома.

— Предполагам, че не…

— Значи това, което сторихме, беше правилно.

— Предполагам, че да…

— Градинарят ми каза, че лорд Ветинари бил нагласил някакъв страхотен номер на клачианците…

— Не виждам защо не. Той прави номера на всички останали.

— Това звучи изключително удовлетворително, сър. Лейди Сибил се намира в Леко Розовеещата Се Гостна, сър.

Тя плетеше несръчно, когато Ваймс влезе, но скочи и го целуна.

— Чух новините. Много добре. — Огледа го от горе до долу. Доколкото виждаше, беше се завърнал целият.

— Не съм сигурен, че спечелихме…

— Да се завърнеш жив и здрав, Сам, се брои за победа. Въпреки че не бих си позволила да кажа това пред лейди Селачии. — Сибил развя плетивото си пред лицето му: — Тя организира комитет, който да плете чорапи за нашите смели момци на фронта, но вие всички се върнахте. А аз още не съм се научила как да обръщам петата. Тя вероятно ще се ядоса.

— Хъм… Според тебе колко са ми дълги краката?

— Ох… — Тя огледа плетивото си. — Да имаш нужда от шал?

Той отново я целуна.

— Отивам да се изкъпя и след това ще изям нещо.

Водата беше леко хладка. На Ваймс му се стори, че лейди Сибил бе счела горещата вана за форма на предателство към мъжете на бойното поле.