Тери Пратчет - Шовинист

— А, политика — кимна с разбиране. — Аха, с това трябваше да започнете.

— Те си мислят, че ще се смеят последни, ама всъщност — нъц? — включи се и Ноби.

— Негово превъзходителство има някакъв таен план на ум. Сигурен съм — каза Колън. — Знам къде е скрито пиленцето.

— Виждам, че не мога да надхитря толкова изкусни познавачи на карнавала на живота — обобщи лорд Ветинари. — Да, наистина възнамерявам да предприема нещо.

Той намести камилската гърбица на пода. Тя всъщност вонеше на коза и беше почнала да изпуска пясък. След това се облегна.

— Възнамерявам да поспя. Събудете ме, ако се случи нещо.

Случваха се моряшки неща. Вятърът духаше така силно, че човек можеше да запрегне петлетата ветропоказатели в мелница за царевица. Периодично преваляваше аншоа.

Командир Ваймс се опитваше да поспи. Дженкинс му показа как се ляга в хамак и скоро Ваймс установи, че това беше просто друг вид овча очна ябълка. Никой не можеше да заспи в подобно чудо. Моряците вероятно ги окачват в каютите си заради театъра, а истинските легла си ги натъпкват сутрин в гардеробите.

Опита се да се настани удобно в трюма и успя да подремне, докато другите тихо разговаряха. Те много учтиво гледаха да не му пречат.

— …превъзходителство нали няма да им даде целия остров? Иначе за какво се борихме?

— След цялата тая работа ще му е много трудно да си запази службичката, от мен да знаеш. Той направо стъпка в калта доброто име на Анкх-Морпорк, както каза господин Ваймс.

— За Анкх-Морпорк калта е връх. — Това беше Ангуа.

— А бе, ’сички сме живи и здрави. — Това беше Детритус.

— Това е виталистка забележка…

— ’Звинявай, Редж. К’во се чешеш такъв?

— Струва ми се, че съм пипнал някаква срамна чуждоземска болест.

— Моля? — Пак беше Ангуа. — Какво може да прихване едно зомби?

— Предпочитам да не обяснявам…

— Редж, разговаряш със същество, което познава всички марки мазила срещу бълхи, продаващи се в Анкх-Морпорк.

— Е, ако толкова искаш да знаеш… мишки, госпожице. Толкова е срамно. Пазя се чист, но те винаги успяват да намерят начин, гадините…

— Всичко ли опита?

— Само пор не съм им пуснал още.

— Ако негово превъзходителство си отиде, кой ще го смени? — попита Веселка. — Лорд Ръждьо ли?

— Той няма да се задържи повече от пет минути.

— Може би гилдиите ще се обединят и заедно…

— Глупости, те се бият помежду си като…

— …порове — каза Редж. — Лечението е по-лошо и от болестта.

— Я се успокой, нали има Стража. — Това беше Керът.

— Да, ама гус’ин Ваймс ще го изритат на мига. Щот’ зарад’ политиката.

Ваймс продължи да се преструва на заспал.

Безмълвна тълпа очакваше кораба, когато той накрая акостира на кея. Гледаха как Ваймс и хората му слизат по стълбичката. Един или двама се покашляха, някой извика:

— Кажете ни, че не е вярно, господин Ваймс!

В подножието на стълбичката полицай Дорфл козирува вдървено.

— Сър, Корабът На Лорд Ръждьо Пристигна Тази Сутрин — съобщи големът.

— Някой да е виждал Ветинари?

— Не, сър.

— Страх го е да си покаже физиономията! — изкрещя някой.

— Лорд Ръждьо Каза, Че Вие Трябва Да Изпълните Своите Служебни Задължения, Дяволите Да Ви Вземат — обясни Дорфл.

Големът страдаше от определен буквализъм на изказа.

Той връчи лист хартия на Ваймс, който го грабна и зачете първите редове.

— Какво е това? „Комитет по извънредното положение“? Ами това? Обвинение в измяна? Срещу Ветинари? Няма да изпълним тази гадост!

— Може ли да погледна, сър? — каза Керът.

Ангуа забеляза вълната, докато останалите се взираха в заповедта. Дори и в човешката си форма ушите на върколаците са изключително чувствителни. Тя се върна до ръба на кея и се загледа надолу по течението на реката.

Стена от бяла вода, висока няколко стъпки, се носеше нагоре по Анкх. Когато премина по пристанището, корабите се надигнаха и разлюляха.

Вълната се надигна край Ангуа, разплиска се по кея и накара кораба на Дженкинс да танцува върху гребена й. На друг кораб се строши цял товар грънци.

Приливната вълна се насочи към следващия мост. За момент въздухът замириса не на традиционното за Анкх eau de latrine, а на морски ветрове и сол.

Дженкинс надникна от каютата си и се загледа в развълнуваната вода.

— Какво беше това? Приливът ли се е променил? — попита Ангуа.

— _Ние_ доплавахме дотука с приливната вълна — възрази Дженкинс. Не може да е било прилив. Да ме утрепеш обаче, ако знам какво е. Някой от онези феномени, предполагам.