Тери Пратчет - Шовинист

— Ами-и… много визити ли имате?

Разнесе се чаткащият звук на копита, после остана само свистенето на вятъра.

— ПОВЕЧЕ, ОТКОЛКОТО БИ МОГЪЛ ДА СИ ПРЕДСТАВИШ. НЕ… СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ТВОИТЕ ТАЛАНТИ БИХА НАМЕРИЛИ ПО-ТОПЪЛ ПРИЕМ ДРУГАДЕ…

Свистенето на вятъра продължи още известно време, след което се разнесе силен плясък.

Залата на плъховете беше претъпкана. Водачите на гилдиите бяха по право вътре, но освен тях имаше сума ти други хора, които допускаха, че им се полага правото да присъстват на произнасянето на смъртната присъда. Бяха пристигнали дори и някои от старшите магьосници. На всеки му се искаше един ден да казва на внуците си „Аз бях там“ 23 23 Въпреки че, разбира се, на магьосниците не им се полага, защото не им е разрешено да имат внуци. .

— Просто чувствам, че беше редно да съм окован с малко повече железа — отбеляза Ветинари, когато спряха до вратата, за да огледат насъбралото се множество.

— Сър, вие на сериозно ли взимате всичко това? — попита Ваймс.

— Ужасно на сериозно, Командир Ваймс, уверявам те. Но ако по някакво чудо оцелея, възлагам ти да купиш малко букаи. Трябва да се научим да вършим тези неща както е редно.

— Ще си ги държа под ръка, вярвайте ми.

— Добре.

Патрицият кимна към лорд Ръждьо, който беше седнал, ограден от гоподин Богис от едната страна и лорд Дауни — от другата.

— Добро утро. Може ли да свършим бързичко с тази работа? Чака ме тежък ден.

— И сега си позволявате да правите Анкх-Морпорк за смях — започна лорд Ръждьо. Погледът му за момент отскочи към Ваймс и го изключи от личната си Вселена. — Това още не е същинският процес, лорд Ветинари. Това е предварително заседание, за да станат известни обвиненията. Господин Въртел ми обясни, че може да минат много седмици, преди целият процес да бъде завършен.

— Скъпи седмици, несъмнено. Ще започваме ли тогава?

— Господин Въртел ще прочете обвиненията. Но казано накратко, както добре ви е известно, Хавлок, вие сте обвинен в измяна. Вие най-подло предадохте…

— …всъщност не съм…

— …и абсолютно незаконно прехвърлихте правата на нашия суверенитет върху страната, известна като Лешп…

— …но такова място не съществува.

Лорд Ръждьо се запъна.

— Вие добре ли сте, сър?

— Условията по капитулацията трябваше да бъдат подписани на остров Лешп. А такова място не съществува.

— Ние минахме покрай него на връщане, човече!

— Някой да е поглеждал натам напоследък?

Ангуа потупа Ваймс по рамото.

— Сър, една много странна вълна мина нагоре по реката малко след като акостирахме…

Откъм магьосниците се дочу припрян спор и Архиканнцлерът Ръдкъли се изправи.

— Изглежда, че има някакъв проблем, ваши превъзходителства. Деканът казва, че островът наистина го няма.

— Но това е остров. Да не мислиш, че някой го е отмъкнал? Сигурен ли си, че знаеш точното му място, човече?

— Ние знаем местоположението му, а островът не е там. Има само водорасли и дървени отломки — студено отговори Деканът. Той се изправи с малко кристално кълбо в ръце. — Гледахме какво става там всяка вечер. Заради сбиванията, нали разбирате. Естествено, картината е доста размазана на това разстояние…

Ръждьо се втренчи в него. Но Деканът беше твърде едър, за да го отпише.

— Ама не е възможно цял остров да изчезне изведнъж — каза той.

— На теория не може и да изникне изведнъж, милорд, но този така се появи.

— Може би просто отново е потънал — предположи Керът.

Сега вниманието на Ръждьо се насочи към Ветинари.

— Вие знаехте ли за това? — настоя той.

— Как бих могъл да знам подобно нещо?

Ваймс наблюдаваше лицата в залата.

— Знаел си обаче нещо! — каза Ръждьо. Обърна се към господин Въртел, който трескаво прелисташе дебел правен том.

— Знам само, милорд — започна Ветинари, — че принц Кадрам в политически несигурни за него времена замени огромното си военно преимущество за някакъв остров, който изглежда е потънал в океана. Клачианците са горди хора. Чудя се какво ли биха си помислили за подобно решение?

И Ваймс си представи генерал Ашал, стоящ до трона на принц Кадрам. „Клачианците обичат водачите, които успяват. Чудя се какво ли се случва с неуспелите? Я виж какво става, когато ние си помислим, че някой…“

Някой го сръга. Беше Ноби. Ваймс го извлече навън и залепи дребосъка за стената.

— Къде сте били заедно с лорд Ветинари, ефрейтор? И помни, че ще позная, ако ме лъжеш. Устните ти мърдат.