Тери Пратчет - Шовинист

Ангуа се върна при групичката си. Лицето на Ваймс вече беше тъмночервено.

— Подписано е от повечето от най-важните гилдии, сър — тъкмо казваше Керът. — фактически от всички с изключение на Просяците и Шивачките.

— Тъй ли? Аз пък пикая на тях!… Кои са те да ми дават такива заповеди?!

Ангуа видя как болезнен спазъм премина през лицето на Керът.

— Ъх. Все някой трябва да издава заповедите, сър. Това е принципното положение. Не се предполага да си даваме сами на себе си заповеди. Това е нещо като… смисъла на нещата.

— Да… но… не такива…

— И освен това предполагам, че те изразяват волята на хората…

— Тази пасмина ли? Не ми пробутвай подобни глупости, моля те! Ако се бяхме били, досега всички щяхме да сме изклани! И пак щяхме да се намираме в същото положение…

— Този документ изглежда законен, сър.

— Това е… нелепо!

— _Не ние_ го обвиняваме, сър. Просто трябва да сме сигурни, че той ще се яви в Залата на плъховете. Вижте, сър, вие преживяхте доста напоследък…

— Да, но… да арестувам Ветинари? Не мога да…

Ваймс млъкна, защото ушите му чуха с известно закъснение какво беше произнесла устата му току що. Тъкмо в това беше разковничето, нали? Ако имаш право да арестуваш всекиго, значи това следва да направиш. Не можеш да се отмяташ и да казваш „Ама само не него “. Ахмед би му се подигравал за това. Скалоликия сигурно се въртеше във всичките си пет гроба.

— Мога, защо да не мога — тъжно смънка той. — Ох, добре де. Разпространи описанието му, Дорфл.

— Това Няма Да Е Необходимо, Сър.

Тълпата се разтвори и лорд Ветинари се появи откъм доковете, следван от Ноби и Колън. Най-малкото, ако това не беше сержант Колън, значи беше някаква ужасно уродлива камила.

— Мисля, че чух достатъчно — каза лорд Ветинари. — Моля ви да изпълните служебните си задължения.

— Сър, просто трябва да ви съпроводим до двореца. Нека да…

— И няма ли да ме оковеш?

Ченето на Ваймс увисна.

— И защо трябва да правя подобно нещо?

— Сър Самюъл, измяната стои много близко до абсолютното престъпление. Мисля, че ще настоявам да бъда окован.

— Е, хубаво, щом казвате. — Ваймс кимна към Дорфл. — Сложи му белезници.

— Да имате букаи, по някаква щастлива случайност? — попита лорд Ветинари, когато Дорфл извади чифт белезници. — Така нещата ще бъдат както си му е редът…

— Не. Нямаме никакви букаи.

— Просто се опитвах да помогна, сър Самюъл. Ще вървим ли?

Тълпата не дюдюкаше и не се подсмиваше край тях. Това беше почти плашещо. Просто чакаха като зрители, които искат да се убедят, че номерът ще бъде правилно изпълнен. Редиците им се разтвориха, когато Патрицият се насочи към центъра на града. Той спря и се обърна.

— Ами какво беше другото нещо… а, да, не се ли предполага да бъда влачен на верига по улиците?

— Единствено ако сте осъден и предстои да ви екзекутират, милорд — любезно обясни Керът. — По традиция предателите се връзват на дълга верига и се влачат до мястото на екзекуцията върху неодялана дъска. След това ви обесват, изкормят и разчленяват. — Керът се огледа неуверено. — Знам как става обесването и разчленяването, сър, но не съм сигурен за изкормването.

— Не ви ли бива с ножа, капитане? — невинно попита лорд Ветинари.

— Не го бива! — сопна се Ваймс.

— А ние всъщност имаме ли неодялана дъска?

— Не! — излая Ваймс.

— О? Е, има една дърводелна на Чистата улица. В случай на нужда, сър Самюъл.

Една фигура крачеше по изпотъпканите пясъци край Гебра и се спря, когато някакво гласче много близо до нивото на земята произнесе с надежда:

— Зън-зън-зън?

Дезорганизаторът усети, че някой го вдига.

— ТИ КАКВО СИ?

— Аз съм Дезорганизатор Мк II, с вградени полезни сложни-за-използване функции, Въведи-Името-Си-Тука!

— НАПРИМЕР?

Дори и малкото му мозъче почувства, че нещо не е наред. Гласът, който разговаряше с него, не звучеше правилно.

— Знам колко е часът навсякъде.

— И АЗ ЗНАМ.

— Хъм… мога да поддържам директория на срещите ви с точност до минута…

Дезорганизаторът усети движение, което подсказваше, че новият му собственик яхва кон.

— НАИСТИНА ЛИ МОЖЕШ? АЗ ИМАМ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО МНОГО СРЕЩИ.

— Значи аз съм вашият човек. — Демончето се опитваше да задържи бързо отлитащия си ентусиазъм. — Значи аз си ги отбелязвам и когато ви се прииска да се свържете пак с лицето…

— ТОВА В ОБЩИЯ СЛУЧАЙ НЕ Е НЕОБХОДИМО. ПОВЕЧЕТО ОТ ТЯХ ОСТАВАТ В КОНТАКТ С МЕН ОТ ТОЗИ МОМЕНТ НАТАТЪК.