Тери Пратчет: Истината

— Цяла седмица мина, докато господин Ощедай проходи отново — поклати глава Уилям.

Случката с втория клиент на Диблър му послужи чудесно за попълване на поредното писмо с новини и напълно го овъзмезди за похарчените два долара.

— Как да знам, че наистина имало Дракон на нещастието? — оплака се Диблър.

— Не ми се вярва да е имало, докато не го убедихте, че съществува — възрази Уилям.

Диблър се поободри.

— А, говорете каквото искате, но винаги ме е бивало в пробутването на идеи. Не бих ли могъл да ви убедя, че в момента копнеете именно за наденичка в хлебче?

— Всъщност бързам да оставя този пакет на… — започна Уилям и се запъна. — Дали чух някой да вика току-що?

— Тук някъде имам и студен пай със свинско — мърмореше Диблър, ровичкайки по подноса. — Мога да смъкна много убедително цената…

— Сигурен съм, че чух нещо — прекъсна го Уилям.

Диблър наостри уши.

— Някакъв тътен ли?

— Точно така.

Двамата се вторачиха в гъстите валма, стелещи се по Широката улица.

И от тях съвсем внезапно изскочи огромна каруца, покрита с брезент, напираше бързо и неудържимо…

Последното, което Уилям запомни, преди нещо да хвръкне в нощта и да го цапардоса между очите, беше нечий вик: „Спрете я тая преса!“

Слухът, прикован към хартията от перото на Уилям подобно на пеперуда, забучена на коркова подложка, не стигна до ушите на някои хора, които се занимаваха със своите тъмни помисли.

Тяхната лодка цепеше съскащите води на река Анкх, които бавно се събираха подире й.

Двама мъже напъваха веслата. Третият седеше на носа. И понякога говореше. Например каза:

— Сърби ме носът.

— Ще почакаш, докато пристигнем — осведоми го единият от гребците.

— Защо не ме развържете пак? Много ме сърби.

— Развързахме те, когато спряхме за вечеря.

— Ама тогава не ме сърбеше.

Другият гребец се обади:

— Господин Шиш, да го прасна ли пак по …аната глава с …аното весло?

— Чудесна идея, господин Лале.

В тъмата се разнесе тъп удар.

— Ох…

— Стига си мрънкал, приятелче, иначе ще вбесиш господин Лале.

— Адски …ано вярно.

Чу се звук като от засмукване на мощна помпа.

— Ей, защо не караш по-полека с тази гадост?

— Господин Шиш, …аната гадост още не ме е затрила, нали?

Лодката се примъкна до малък, рядко използван пристан. Високата фигура, която наскоро заслужи тежкото внимание на господин Лале, бе стоварена на брега и повлечена по улицата.

След малко някаква карета затрополи в нощта.

Изглеждаше немислимо някой да е станал свидетел на сценката в толкова гнусно време.

Свидетели обаче имаше. На Вселената й е необходимо всяка случка да бъде наблюдавана, иначе съществуването й ще секне.

Един силует се изтътри откъм близката пресечка. До него куцукаше по-дребна фигура.

Двамата погледаха отдалечаващата се кола.

Дребната фигура подметна:

— Брей, брей. Става нещо. Човекът беше целият омотан и с качулка на главата. Любопитно, а?

Високият силует кимна. Носеше старо палто с великански размери и филцова шапка, така префасонирана от времето и климата, че наподобяваше нахлупен на главата му конус.

— Да пукнат — коментира силуетът. — Слама и гащи, тъпанарски сос. Рекох му аз, рекох му. Ех, да му го…

Поумува, бръкна в един джоб на палтото, извади наденичка и я раздели на две. Едната половинка изчезна някъде под шапката, другата беше пусната пред дребната фигура, която почти едностранно поддържаше разговора.

— Като гледам, трябва да е някаква мръсна работа — отбеляза фигурата, която освен това ходеше на четири крака.

Погълна наденицата в мълчание. Двамата пак закрачиха в мрака.

След време слухът стигна до ушите и на високия силует, който дотогава вече бе станал част от мълвата.

А за господин Шиш и господин Лале засега ни стига да знаем, че бяха от хората, които се обръщат към вас с „приятелче“. Такива хора не са дружелюбно настроени.

Уилям отвори очи и помисли, че е ослепял.

Отмести одеялото. И болката се впи в него.

Беше остра и настойчива, събрана над очите му. Посегна предпазливо. Напипа някакъв оток и вдлъбнатина в кожата, ако не и в костта.

Надигна се на постелята. Намираше се в стая със сводест таван. По перваза на едно прозорче се трупаше мърляв сняг. С изключение на леглото, което се състоеше само от дюшек и одеяло, нямаше мебели.

Грохот разтърси сградата. От тавана се посипа прах. Уилям стана, стиснал с длани главата си, и се заклатушка към вратата. През нея се влизаше в много по-просторно помещение. Някаква работилница.