Тери Пратчет - Истината

Каретата спря пред голяма къща в града. Една врата се отвори, след малко се затвори. Почукаха на друга врата. Тя също се отвори и затвори. Каретата се отдалечи.

В една от стаите на партера всички завеси бяха пуснати и светлината едва се процеждаше навън. Почти не се чуваше звук, обаче опрял ухо на вратата човек би различил как тихата гълчава на разговорите секна изведнъж. Падна съборен стол, неколцина се развикаха едновременно.

— Ама това е той!

— Трябва да е някакъв фокус… нали?

— Проклет да съм!

— Ако наистина е той, желанието ти ще се сбъдне!

Врявата стихна. И някой заговори напълно невъзмутимо.

— Добре. Много добре. Господа, отведете го. Настанете го удобно в подземието.

Стъпки. Врата се отвори и се затвори.

Друг, по-свадлив глас се обади:

— Бихме могли просто да подменим…

— Не бихме могли. Доколкото разбирам, имаме късмета нашият гост да е с твърде посредствен ум.

В първия глас се прокрадваше нещо, което сякаш правеше възраженията не само немислими, но и невъзможни. Бе свикнал да го слушат.

— Но този е същински образ и подобие…

— Вярно. Изумително, нали? Все пак да не усложняваме положението прекалено. Господа, ние сме Пазителите. Само ние стоим между града и разрухата, затова нека се възползваме от този шанс. Ветинари като че е съгласен хората да станат малцинство в нашия най-велик град. Но откровено казано, смъртта му от ръката на наемен убиец би била… злощастна. Ще настане хаос, а не е лесно да направляваш хаоса. Всички знаем, че има хора, които охотно биха се възползвали. Не. Има и трети начин. Плавен преход от едно положение към друго.

— А какво ще сполети накрая нашия нов приятел?

— О, наетите от нас хора са известни със своята находчивост. Убеден съм, че знаят как да постъпят с човек, който вече се е превърнал в пречка.

Другите се засмяха.

В Невидимия университет бяха малко неспокойни. Магьосниците притичваха от здание до здание и непрекъснато се озъртаха към небето.

Естествено проблемът се появи заради жабите. Нямаше дъжд от тези животинки, някога толкова обичаен за Анкх-Морпорк, обаче ги имаше дървесните жаби от влажните джунгли на Клач. Бяха малки, ярко оцветени, безгрижни дребни създания, които отделяха някои от най-опасните отрови в света. Затова поддържането на големия вивариум, където жабите си живееха весело, бе възложено на студенти първа година. В случай че нещо се объркаше, поне нямаше да се похаби много образование.

Рядко се случваше да извадят поредната жаба и да я пуснат в стъкленица, където тя замалко ставаше може би най-щастливата жаба на света, после заспиваше и се събуждаше в Голямата небесна джунгла.

Така Университетът се сдобиваше с активната съставка, която превръщаше в хапчета, за да ги пробутва на Ковчежника и да поддържа душевното му здраве. Е, поне на пръв поглед, защото в Университета нищо не ставаше толкова просто и лесно. Всъщност Ковчежникът си беше неизлечимо луд и почти непрекъснато умът му витаеше в своите видения. Но в стъписваща проява на изкривено мислене неговите колеги магьосници решиха да открият как да му внушат видението, че е абсолютно здравомислещ човек. 1 1 Широко разпространено видение, присъщо на повечето хора.

Сполучиха. Отначало имаше проби и грешки. Веднъж Ковчежникът няколко часа си представяше, че е библиотечен шкаф. Но вече постоянно тънеше във видението, че е ковчежник. Това почти компенсираше незначителния страничен ефект, че в бълнуването се прокрадна и увереност в способността му да лети.

Разбира се, мнозина обитатели на Вселената се поддават на заблудата, че могат безопасно да пренебрегнат гравитацията, и то предимно след поглъщането на местния еквивалент на хапчета от сушени жаби. Така принуждават елементарната физика да поработи допълнително и причиняват кратки задръствания на движението по улицата под прозореца си. Но не е същото, когато един магьосник има видение, че може да лети.

— Ковчежнико-о-о! Веднага слез тук! — изрева Архиканцлер Муструм Ридкъли по мегафона си. — Знаеш какво ти казах за издигането над равнището на оградата!

Ковчежникът се зарея кротко към моравата.

— Имате ли нужда от мен, Архиканцлер?

Ридкъли размаха някакъв лист.

— Нали тъкмо ти ми разправяше оня ден, че пръскаме куп пари за услугите на гравьори? — изръмжа сърдито.

Ковчежникът нагоди горе-долу съзнанието си към обстоятелствата.

— Казал ли съм го?

— Това ни съсипвало бюджета, тъй каза. Спомням си много добре.