Тери Пратчет - Истината

— Извинете, ваше превъзходителство — прекъсна го Добровръх, пое лист от пръстите на притичало друго джудже и подаде хартията на Ковчежника. — На младия Получер му щукнало, че такъв сувенир ще ви хареса. Набирал текста, докато ви слушал, и направил отпечатък. Много е пъргав.

Ковчежникът се опита да изгледа строго младото джудже от горе до долу, макар че с джуджетата този номер не минаваше — от „горе“ прекалено скоро се стигаше до „долу“.

— Нима? — промълви. — Много мило от негова… — Очите му огледаха листа. И се изцъклиха. — Но това е… Когато казах, че… Как познахте, че ще кажа… Точните ми думи…

— Е, не са минали през коректура — подсмихна се Добровръх.

— Един момент, да се разберем… — разпалено подхвана Ковчежникът.

Уилям ги остави да се препират. Той лесно схвана какво вършат джуджетата, щом видя как притискат намазаните с мастило набори към листовете. Пък и думите на Ковчежника наистина се нуждаеха от корекции. Металът няма душа, нали?

Надникна над главата на едно джудже, което усърдно нареждаше букви в метална поставка с рамки, а късичките му пръсти се стрелкаха към кутийките на наборната каса — главните букви отгоре, малките букви отдолу. Дори успя да разчете какво набира джуджето, като проследи от кои кутийки вземаше букви:

„С-п-е-ч-и-л-е-т-е-$-$-$-в-С-в-у-б-о-д-н-о-т-о-С-и-В-р-е-м-и…“

Осени го догадка. Вторачи се в мърлявите листове до поставката.

Бяха запълнени с гъст ъгловат ръкопис, издаващ хроничен запек и непохватно боравене с перото.

По ССПГ Диблър дори не кацаха мухи, защото би им взел наем за квартирата.

Почти без да се замисли, Уилям извади бележника си, близна молива и записа грижливо: „В грд се нблдвт изумит. сцени, отккт Г. Добровръх, джудже, откри пчтнц зд «Коф». Съб-то събуди гол. интрс сред всички кръгове, вкл. търг-те.“

Спря и поумува. В другия край на бараката разговорът бе потръгнал по-мирно.

— _Колко_ вземате за хиляда?! — ахна Ковчежникът.

— Ами за обемни поръчки правим отстъпка — обясни търпеливо Добровръх. — Но и с малките тиражи няма никакъв проблем.

Лицето на Ковчежника излъчваше топло сияние, типично за човек, който вижда как едно огромно и неприятно число се смалява видимо в близкото бъдеще. В такива обстоятелства философията няма особен шанс за успех. А доколкото лицето на джуджето се виждаше под шлема, излъчваше бодро самодоволство от сбъднатата идея за превръщане на оловото в злато и още повече злато.

— Е, разбира се, че толкова сериозен договор трябва да бъде одобрен от самия Архиканцлер — призна Ковчежникът, — обаче ви уверявам, че той слуша много внимателно всичко, което му казвам.

— Сигурен съм в това, ваше благородие — весело се съгласи Добровръх.

— Ъ-ъ… Между другото — сети се Ковчежникът, — вие провеждате ли годишен банкет?

— О, да — потвърди джуджето.

— И на коя дата е?

— Вие коя предпочитате?

Моливът на Уилям препускаше по страницата: „Изгл. вртно склчв. на гол. сделка с изв. образов. инст-ия в грд.“ Беше честен по природа и добави: „Док-то ни е извстн.“

Нещата явно потръгваха добре. Тази сутрин едно писмо потегли към получателите си, а Уилям вече разполагаше с важно съобщение за следващото…

… само че клиентите му не очакваха ново писмо след по-малко от месец. Интуицията му подсказваше, че дотогава новината няма да е особено интересна за никого. От друга страна, ако не я съобщи, все някой ще остане недоволен. Не искаше пак да си има главоболия, както с „дъжда от кучета над Шосето на петмезената мина“, който дори изобщо не се случи.

Но и да помоли джуджетата да наберат клюката с най-едрите си букви, тя не стигаше.

Да му се не знае…

Значи трябва да се разшета наоколо и да събере още. Внезапно хрумване го тласна подир тръгващия си Ковчежник.

— Моля да бъда извинен, господине…

Ковчежникът беше в отлично настроение и го изгледа добродушно.

— Хъм? Господин Дьо Слов, нали така?

— Да, господине. Аз…

— Опасявам се, че в Университета всичко си пишем сами — подхвърли Ковчежникът.

— Господине, само се питах дали не искате да споделите мнението си за новата печатарска машина на господин Добровръх.

— Защо?

— Ами… Защото много ми се иска да знам. Освен това бих го написал в новинарския си бюлетин. Нали се сещате? Оценката на една от водещите фигури в тавматургичните кръгове на Анкх-Морпорк.

— Виж ти… — Ковчежникът се поколеба за миг. — Онова нещо, което изпращате до дукесата на Куирм, дука на Сто Хелит и други подобни особи, нали?