Тери Пратчет - Истината

— Разбира се — продължи Патрицият, — все по-трудно е да пренебрегваме това ново… да, печатарство, щом огромни печатници бяха създадени и в Ахатовата империя, и в Омния. Несъмнено сте наясно, че омнианците изнасят в огромни количества своята свещена Книга на Ом и религиозните си брошурки, по които са толкова увлечени.

— Проповеднически глупости — намръщи се Хюнон. — Трябваше отдавна да ги забраните.

Още веднъж впилият се в него поглед се проточи неприятно.

— Да забраня религия ли, ваше преподобие?

— Е, исках да кажа, че…

— Ваше преподобие — сурово изрече Ветинари, — убеден съм, че никой не би могъл да ме нарече деспот.

Хюнон Ридкъли направи необмислен опит да поразведри обстановката.

— Поне не и втори път, ха-ха-ха.

— Моля?

— Казах… поне не и втори път… ха-ха-ха.

— Налага се да ме извините, но изглежда не ви разбирам.

— Беше малка шега, Хав… милорд.

— А… Да. Ха-ха. — Думите на Патриция сякаш се спаружиха във въздуха. — Опасявам се, че омнианците и занапред съвсем свободно ще разпространяват своите добри вести за Ом. Но не се обезсърчавайте! Несъмнено и вие имате някакви добри вести за Йо, нали?

— Какво? Ами да, естествено. Малко се беше простудил миналия месец, обаче пак щъка бодро.

— Превъзходно. Истинска добра вест. Уверен съм, че тези печатари с удоволствие ще я разпространят от ваше име. Не се съмнявам и че ще изпълнят точно указанията ви как да го направят.

— Това ли са доводите ви, милорд?

— Нима подозирате, че имам и други? — отвърна с въпрос Ветинари. — Както винаги, моите подбуди са съвсем прозрачни.

Хюнон си помисли, че „съвсем прозрачни“ в случая означава пълната им недостъпност и за най-острия поглед. А Ветинари разлисти някаква папка.

— Не мога да не спомена и че Гилдията на гравьорите три пъти вдигаше цените през последната година.

— Аха, ясно — промърмори Хюнон.

— Цивилизацията съществува чрез думите, ваше преподобие. Тя се състои от думи. Следователно те не бива да са прекалено скъпи. Светът се върти, ваше преподобие, и няма как — ще се движим с него. — Патрицият се усмихна. — Някога народите са се борили като грамадни сумтящи зверове в блато. Анкх-Морпорк е властвал над голяма част от блатото, защото е имал най-острите нокти. Но днес златото заема мястото на стоманата и, колкото и да ме смайва това, анкх-морпоркският долар изглежда е най-предпочитаната валута. Утре… може би думите ще изместят оръжията. Ще има значение кой бълва повече думи, кой ги изрича пръв или последен. Погледнете през прозореца и ми кажете какво виждате.

— Мъгла — съобщи Старшият жрец.

Ветинари въздъхна. Понякога климатът нямаше никаква представа за уместно поведение.

— _Ако денят беше ясен_ — натърти той остро, — щяхте да видите голямата семафорна кула отвъд реката. Думите направо летят насам-натам из континента. Доскоро щеше да мине едва ли не цял месец, докато пратя писмо на нашия посланик в Генуа и той ми отговори. А сега ще получа отговора на другия ден. Някои неща стават по-лесни, други пък ни затрудняват повече. Принудени сме да променяме мисленето си. Да не изоставаме от времето. Чувал ли сте за новата търговия?

— О, да. Корабите вече докарват и…

— Исках да кажа, че днес можете да изпратите по семафорните кули до Генуа поръчка за… за килограм скариди, да речем. Не е ли забележително?

— Милорд, те ще се развонят, докато ги докарат тук!

— Не споря. Само дадох пример. А сега си представете скаридата като сведение!

Очите на лорд Ветинари заискриха.

— Да не намеквате — изненада се Старшият жрец, — че могат да изпращат и скариди по семафора? Е, сигурно става с изстрелване от…

— Опитвах се да изтъкна факта — прекъсна го Патрицият, — че информацията също се продава и купува. И че онова, което някога е било смятано за невъзможно, сега е напълно достъпно. Кралете и лордовете идват и си отиват, а след тях остават само статуи в пустините. Но двама-трима младежи, които си човъркат нещо в работилница, могат да променят подредбата на света.

Ветинари застана до маса, на която бе просната карта на света. Личеше, че е работна карта и често се използва — беше изпъстрена с бележки и знаци.

— Винаги сме се взирали от стените за нашественици отвън — продължи той. — И все си мислехме, че промяната също идва отвън, обикновено на върха на меча. После се огледахме и се оказа, че тя извира от главата на човечец, когото не бихте погледнали втори път на улицата. В някои обстоятелства е по-удобно главата да бъде снета от раменете, но напоследък тези глави станаха твърде много, за да постъпваме така. — Посочи картата. — Преди хиляда години сме си представяли света вдлъбнат като паница. Преди петстотин години сме знаели, че е кълбо. Днес ни е известно, че светът е плосък и кръгъл, а една гигантска костенурка го носи през пространството. — Патрицият се обърна и пак се усмихна на Старшия жрец. — Не се ли питате какъв ще се окаже светът утре?