Тери Пратчет - Истината

Но една от родовите черти на всички Ридкъли беше нежеланието им да пуснат нишката, докато не разплетат целия чорап.

— Хъм, те имат и едни такива малки щипци, нали ги знаете, и ако се вкопчат…

— Кои?

— Ами скаридите. Ще увиснат на…

— Ваше преподобие, разбирате ме излишно буквално — рязко го прекъсна Ветинари.

— Тъй ли…

— Само се старая да ви внуша някак, че ако не хванем събитията за яката, те ще ни сграбчат за гърлото.

— Това ще ни донесе нови главоболия, милорд — промърмори Ридкъли.

Бе установил, че тази забележка винаги е уместна и почти винаги е вярна.

— Опитът ме учи, че главоболията са неизбежни — въздъхна лорд Ветинари. — Такъв е светът. И все пак реших да посетя лично джуджетата, за които говорихме.

Протегна ръка към звънчето на бюрото си, спря се, изгледа усмихнат жреца и посегна към тръбата от кожа и бронз, увиснала от две бронзови куки. Краят й бе оформен като отворена уста на дракон. Подсвирна в тръбата и каза:

— Господин Дръмнот? Каретата ми, моля.

— Заблуждавам ли се — подхвана Хюнон, озъртайки се нервно към модната разговорна тръба, — или тук се усеща някаква смрад?

Лорд Ветинари го изгледа многозначително и сведе поглед.

Под бюрото му имаше кошница. На пръв поглед, а и поради миризмата я заемаше отдавна умряло куче. Лежеше, вирнало крака във въздуха. Само потрепването на корема му от газовете подсказваше, че все още има някакви жизнени процеси.

— От зъбите му е — сподели хладно Ветинари.

Кучето Рошльо се обърна по корем и поотвори едното си око, за да се вторачи неприязнено в жреца.

— Доста е добре за куче на неговите години — похвали го Хюнон в отчаян опит да се покатери по внезапно разлюлялото се въже на беседата. — Всъщност на каква възраст е?

— На шестнадесет — отвърна Патрицият. — За куче е столетник.

Рошльо изпружи предните си крака и изръмжа, пръскайки застояла воня от кошницата.

— Изглежда здрав — добави Хюнон, като се стараеше да не вдиша. — За възрастта си, де. Сигурно и с миризмата се свиква след време.

— Каква миризма? — вдигна вежди Ветинари.

— М-да… — отрони Хюнон. — Прав сте, разбира се.

Докато каретата с Патриция трополеше в кишата към Бляскавата улица, обитателят й сигурно би се учудил, ако научеше, че в едно мазе наблизо човек, който изумително прилича на него, е окован с верига към стената.

Веригата обаче беше достатъчно дълга, за да му позволи достъп до маса, стол, легло и дупка в пода.

В момента седеше до масата. От другата й страна се бе настанил господин Шиш. Господин Лале се облягаше заплашително на стената. Всеки опитен наблюдател би разпознал на мига играта „добро ченге, лошо ченге“, само да не беше пълната липса на ченгета. Затова пък присъствието на господин Лале беше едва ли не всеобхватно.

— И тъй, Чарли — продължи господин Шиш, — какво ще кажеш?

— Нали не е незаконно? — подвоуми се мъжът на име Чарли.

Господин Шиш разпери ръце.

— А що е то законност? Някакви си думи върху лист хартия. Но от теб не се иска да вършиш нищо нередно.

Чарли кимна неуверено.

— Да, ама десет хиляди долара не са сума, дето се дава ей тъй за нещо редно. Особено пък ако само искате да кажа няколко думи.

— Чарли — успокояващо започна господин Шиш, присъстващият тук господин Лале веднъж получи още по-голяма сума за няколко думи.

— Ъхъ, рекох им: „Или ми дайте всичките …ани пари, или момичето ще си го отнесе“ — потвърди господин Лале.

— А това редно ли беше? — усъмни се Чарли, който според господин Шиш изпитваше силен неосъзнат стремеж към смъртта.

— О, да, съвсем редно си беше — увери го господин Шиш, — като имаме предвид тогавашната ситуация.

— Е, да, ама не се случва често хората да печелят лесно толкова пари — възрази самоубийствено настроеният Чарли.

Очите му все се спираха на чудовищната грамада, представляваща господин Лале, който в едната си ръка държеше хартиена кесия, а в другата — лъжица. С лъжицата гребеше бял прах и го пъхаше в носа и устата си, а веднъж (Чарли беше готов да се закълне в това) и в ухото си.

— Ти си особен случай, Чарли — осведоми го господин Шиш. — Пък и после ще трябва да се покриеш някъде задълго.

— Ъхъ — подкрепи колегата си господин Лале, пръскайки облак бял прашец.

В мазето изведнъж замириса на нафталин.

— Добре, де, тогава защо ме отмъкнахте насила? Тъкмо заключвах за през нощта и хоп!… И все ме държите вързан.

Господин Шиш реши да промени подхода. Чарли прекаляваше с дърдоренето, особено предвид обстоятелството, че се намираше в една стая с господин Лале, който вече преполовяваше кесия с химикал срещу молци. Господин Шиш изобрази на лицето си своята най-приветлива усмивка.