Тери Пратчет - Истината

— Приятелче, излишно е да задълбаваме в миналото. Говорим си за бизнес. От теб искаме само да ни отделиш няколко дни, после ще получиш истинско богатство и — според мен това е важно, Чарли — ще имаш цял живот, за да си го харчиш.

Човечецът обаче проявяваше изключителна глупост.

— А вие откъде знаете, че после няма да ви издам на някого?

Господин Шиш въздъхна.

— Имаме ти доверие, Чарли.

Този тип въртеше дюкянче за дрехи в Псевдополис. Уж дребните търговци по принуда били страхотни хитреци, а? И наистина повечето от тях проявяваха стъписваща изобретателност при боравенето с рестото. Господин Шиш отбеляза мислено, че физиогномиката очевидно не е никаква наука. Човечето би могло да се представи за лорд Ветинари дори при добро осветление. Но докато на негово място Патрицият отдавна би пресметнал всички неприятни варианти на бъдещето си, Чарли си позволяваше да вярва, че ще се измъкне жив от цялата история и дори някак би могъл да преметне накрая господин Шиш. Дръзваше да се смята за лукав! Седеше на крачка-две от господин Лале — човек, който се мъчеше да смърка нафталин, но си въобразяваше, че играе коварно. Господин Шиш беше почти готов да се възхити на такава тъпота.

— Трябва да се прибера до петък — заяви Чарли. — Ще свършим работата дотогава, нали?

Бараката, която джуджетата наеха, през паянтовото си съществуване бе подслонявала ковачница, пералня и още десетина работилнички. Дори бе използвана за производство на люлеещи се кончета от човек, надяващ се на Големия удар в момента, когато всъщност подготвяше Големия провал. Край едната стена чак до тавана още бяха струпани недовършени люлеещи се кончета, които господин Сиренко се бе опитвал безуспешно да продаде, за да си възстанови парите от неплатения наем. Имаше цял рафт с ръждясващи кутии боя и вкаменени четки.

Пресата заемаше средата на помещението и около нея се трудеха няколко джуджета. Уилям бе виждал предостатъчно гравьорски преси. В тази обаче имаше нещо живо. Джуджетата май през повечето време я усъвършенстваха. Появяваха се допълнителни валци, промушваха се още ремъци. Пресата растеше час по час.

В момента Добровръх стоеше пред една от големите наклонени каси, разделени на няколко десетки кутийки.

Уилям гледаше как ръката на джуджето хвърчи над оловните букви. В другия край на стаята Получер се занимаваше със същото.

— Почти успявам да разчета какво набира… — обади се Уилям.

Добровръх вдигна глава и присви очи.

— „Спичилете… още… повече… пари… в… свубодното… си… времи…“ А, явно господин Диблър пак ни е навестявал.

Уилям се зазяпа в касата с буквите. Да, перото също съдържаше потенциално всичко, което би могъл да напишеш. Но само от теоретична, тоест безопасна гледна точка. А тези мътносиви късчета олово изглеждаха заплашително. Разбираше защо хората биха се разтревожили. Сякаш буквите казваха: „Нареди ни правилно и ще се превърнем в каквото пожелаеш. Дори можем да станем нещо, което не ти е по нрава. Можем да напишем всичко. Особено думата «опасност».“

Забраната върху наборното печатарство не беше закон в същинския смисъл. Но Уилям знаеше, че идеята никак не допада на гравьорите, защото досега светът беше подреден твърде удобно за тях, много благодаря. Говореше се, че и лорд Ветинари не я одобрява, защото излишното изобилие от думи само смущава умовете. Магьосниците и жреците пък не я харесваха, защото думите са твърде важни.

Всяка гравирана страница беше завършена и единствена по рода си. Но ако вземеш оловните буквички, с които си подредил словата на някой бог, и ги използваш за набор на готварска книга, какво ще стане с божествената мъдрост? А какво би сполетяло рецептата за телешко варено? Ами ако първо напечаташ книга със заклинания, а после със същите букви — навигационен справочник?… Такова пътешествие би могло да завърши къде ли не.

Тъкмо в този миг (защото историята обича събитията да съвпадат подобаващо) той чу шума на навлизаща в уличката карета. След няколко секунди влезе лорд Ветинари, облегна се тежко на бастуна си и огледа обстановката с умерен интерес.

— О… лорд Дьо Слов — изненада се видимо. — Нямах представа, че и вие участвате в това начинание…

Уилям се изчерви и побърза да отиде при върховния управник на града.

— Милорд, предпочитам обръщението „господин Дьо Слов“.

— А, да. Разбира се. — Погледът на лорд Ветинари обхвана изцапаната с мастило стая, спря за миг върху купчината идиотски ухилени дървени кончета и преброи усърдните джуджета. — Да. Ясно. Вие ли сте ръководителят тук?