Тери Пратчет: Истината

Затвориха портата. Заниманието не изглеждаше толкова зловещо, колкото звучеше. Ключовете бяха загубени отдавна, а окъснелите пътници обикновено мятаха чакъл по прозорците на къщите, накацали върху градските стени, докато не се намери някой приятел да дръпне дебелото резе. Предполагаше се, че чуждите нашественици не биха познали по кой прозорец да метнат камъче, за да постигнат целта си.

После двамата стражи се помъкнаха в кишата и калта към Водната порта, през която река Анкх имаше късмета да прониква в града. Водата не се виждаше в мрака, но понякога под парапета минаваше призрачният силует на поредния леден къс.

— Я почакай — сепна се Ноби, когато хванаха ръчките на макарата. — Има някой там.

— В реката ли? — учуди се Колън.

Заслуша се. Далеч долу проскърцваха весла.

Сержантът сви длани около устата си и нададе традиционното полицейско приветствие.

— Ей, ти!

За миг се чуваха само вятърът и бълбукането на водата. После нечий глас отвърна:

— К’во има?

— Ти да не нахлуваш в града, бе?

След кратка пауза долетя отговорът:

— К’во?

— Какво к’во? — вдигна мизата Колън.

— К’во ме питаш?

— Ей, я не се бъзикай с мене… Питам те дали не нахлуваш в града!

— Не.

— Тъй вече бива — одобри Колън, който в такава нощ беше готов бързо да повярва в честната дума. — Значи, греби си по-скоричко нататък, щото ще спускаме портата.

Плясъкът на веслата се отдалечи по течението.

— Според тебе стигаше и само да ги попитаме, тъй ли? — заяде се Ноби.

— Че кой да знае по-добре от тях? — скастри го сержантът.

— Ъхъ, вярно, ама…

— Ноби, туй беше някаква си малка лодка. Но ако толкоз ти се ще, слез по всички ония хубави заледени стъпала до кея и…

— Не ми се ще, сержант.

— Ами тогаз да се прибираме в Участъка, а?

Уилям вдигна яката на палтото си и закрачи по-припряно към къщата на гравьора Крипслок. Нямаше го обичайното гъмжило по улиците. Само хората с най-неотложна работа си подаваха носовете навън. Зимата ставаше доста гадна с вледеняващата мъгла, изобилния сняг и вездесъщата пушилка на Анкх-Морпорк.

Светлината пред Гилдията на часовникарите привлече погледа му. Тя очертаваше ниска прегърбена фигура.

Пристъпи натам.

Безнадежден глас смънка:

— Горещи наденички? В хлебче?

Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото, най-предприемчивият неуспешен бизнесмен в Анкх-Морпорк, се вторачи в Уилям над своя поднос на ремък. Снежинките съскаха в залояващата се мас.

Уилям въздъхна.

— До късно стоите навън, господин Диблър — отбеляза учтиво.

— А, господин Слов… Трудни времена настанаха за търговията с горещи наденички.

— Не успявате да им вържете двата края, така ли? — не се сдържа Уилям.

— Несъмнен период на стагнация в пазара за хранителни стоки — мрачно промърмори Диблър, без да вникне в закачката. — Напоследък май никой не гори от желание да си купи наденичка в хлебче.

Уилям се загледа в подноса. Щом Диблър отново продаваше горещи наденички, значи някое от по-амбициозните му начинания пак се бе сгромолясало с гръм и трясък. Разносната търговия с горещи наденички беше нещо като нулева кота в битието на Диблър. Тъкмо от нея се стараеше да се оттласне и все към нея се връщаше, щом неуспехът го хързулнеше надолу по наклонената плоскост. Жалко, защото Диблър си оставаше ненадминат в продажбата на горещи наденички. Как иначе, щом предлагаше на купувачите такива наденички?

— Де да бях получил свястно образование като вас… — унило подхвърли Диблър. — Хубава работа под покрив и без носене на тежести. Щях да си намеря нишата в живота с добро образование.

— Нишата ли?

— Един магьосник ми я обясни тая работа с нишите. Всеки си имал свое място. — Диблър въздъхна. — Не надуших навреме печалбата в семафорите. Докато се опомня, всеки си направи фирма и си построи сигнални кули. Големи парици падат. Е, можех доста да постигна с тоя „фън шуй“. Адски скапан късмет имах.

— Аз определено се почувствах по-добре, щом си преместих стола — насърчи го Уилям.

Съветът му бе струвал два долара, но в цената се включваше и наставление винаги да държи капака на клозета затворен, за да не проникне Драконът на нещастието през задните му части.

— Благодарен съм ви, че ми бяхте първият клиент — сподели Диблър. — Всичко бях подготвил, щях да предлагам Диблърови вятърни камбанки и Диблърови огледала, направо щях да греба мангизите с лопата… да, де, всичко щеше да бъде в съвършена хармония. И тогава — пляс! Лошата карма пак ми се стовари на главата.