Реймънд Фийст - Сребротрън

Изведнъж се озова пред нещо, което явно представляваше врата към ледена кула, изваяна от тайнствени сили. В рамката на вратата се появи загърната в дълга роба фигура. Движеше се плавно и безшумно и беше висока. Тъмна гугла напълно скриваше лицето й.

Пъг зачака мълчаливо. Туните явно се бояха от тези същества и макар Пъг да не се боеше кой знае колко за живота си, една грешка можеше да го лиши от единствения източник за помощ, който можеше да измисли, за да се спре Врага. Все пак запази готовност да се защити мигновено, ако се наложеше.

Вятърът завихри снежинки около закачулената фигура, а тя махна на Пъг да я последва, обърна му гръб и влезе през вратата. Пъг се поколеба само за миг и я последва.

Вътре в кулата имаше стъпала, всечени в стените. Самата кула, изглежда, беше направен от лед, но странно защо вътре не беше студено. След бръснещия вятър на тундрата дори му се стори почти топло. Стъпалата водеха нагоре, към върха на кулата, и надолу в леда. Фигурата вече изчезваше надолу по стълбите и Пъг я последва. Спуснаха се невъзможно надолу, сякаш крайната им цел се намираше далеч под ледника, и когато най-сетне спряха, Пъг беше сигурен, че са на стотици стъпки под повърхността.

В дъното на стълбището се озоваха пред голяма врата, издялана от същия топъл лед като стените. Странната фигура пристъпи мълчаливо през прага и Пъг отново я последва. Това, което видя от другата страна, го накара да се закове на място.

Под внушителното ледено здание, дълбоко в недрата на келеуанската арктика се простираше лес. Необятна гора. Нещо повече — гора, каквато не можеше да се види никъде на Келеуан, и сърцето на Пъг лудо заби, докато той обгръщаше с поглед могъщите дъбове и брястове, ясени и борове. Пръст, а не лед лежеше под ботушите му и през зелените корони на дървесата се сипеше мека и нежна светлина. Водачът му посочи пътеката пред тях и отново го поведе. Дълбоко сред леса излязоха на широка поляна. Пъг никога не беше виждал такова нещо, но знаеше, че съществува друго място, неописуемо далече оттук, което много прилича на това. Сред поляната се издигаха гигантски дървета с внушителни площадки по тях и пътища по сплетеннте клони. Сребристи, бели, златни и зелени листа сияеха с тайнствена вътрешна светлина.

Водачът на Пъг вдигна ръце към гуглата си и бавно я свали. Очите на Пъг се разшириха в почуда — пред него стоеше същество, което никой роден на Мидкемия не можеше да сбърка. На лицето му се изписа пълно неверне и той онемя. Пред него стоеше стар елф, който с лека усмивка рече:

— Добре дошъл в Елвардейн, Миламбер от Конгрегацията. Или предпочиташ Пъг Крудийски? Очаквахме те.

— Предпочитам Пъг — отвърна той почти шепнешком. Едва успя да се овладее, толкова слисан беше, че намира втората по древност раса на Мидкемия тук, сред тази невъзможна гора, дълбоко под ледовете на чужда планета. — Какво е това място? Кои сте вие и откъде знаете, че идвам тук?

— Ние знаем много неща, сине на Крудий. Ти си тук, защото ти предстои да се изправиш срещу най-великия ужас — окова, което наричате Врага. Ти си тук да се учиш. А ние — за да те учим.

— Но кои сте вие?

Елфът посочи една от гигантските платформи.

— Много неща имаш да учиш. Една година ще стоиш при нас, а когато си тръгнеш, ще си стигнал до сила и знание, за които досега си имал съвсем бледа представа. Без това учение не ще можеш да оцелееш в предстоящата битка. С него би могъл да спасиш два свята. — Елфът му кимна да пристъпи напред и застана до него. — Ние сме раса от рода на елфите, отдавна изчезнала от земята на Мидкемия. Най-старата раса от оня свят. Слугите на валхеру, ония, които човеците наричат Господари на дракона. Отдавна, много отдавна сме дошли тук и по причини, който тепърва ще научиш, сме предпочели да се поселим тук. Бдим дали същото, което те доведе при нас, няма да се върне. Готвим се за деня, в който ще видим връщането на Врага. Ние сме елдар.

Стъписан и удивен, Пъг пристъпи безмълвно в града близнак на Елвандар, в това приказно място под вековния лед, което елдарът бе нарекъл Елвардейн.

Арута крачеше по коридора рамо до рамо с Луам. Зад тях бързаха Волней, отец Натан и отец Тъли. Фанън, Гардан и Касуми, Джими и Мартин, Роалд и Доминик, Лаури и Карлайн ги следваха плътно. Принцът все още беше в оцапаното и омачкано пътно облекло, което бе носил на кораба от Крудий. Пътуването им оттам бе бързо и без премеждия.

Двамата стражи все още пазеха пред омагьосаната от Пъг врата. Арута им махна да я отворят. Когато се отвори, им даде знак да се отместят и с дръжката на сабята си счупи вълшебния печат, както му беше казал Пъг.