Реймънд Фийст - Сребротрън

Един тун се затече към него, вдигнал непохватно ръце нагоре, със сбрани длани според цуранския обичай, в знак, че иска да преговаря. Като се приближи до Пъг, стана ясно, че са пратили най-стария.

— Чест и слава на твоето племе — каза Пъг с надеждата, че съществото говори цурански.

А то отвърна с почти човешки кикот:

— Първи път е това, черний. Нивга чест досега човек не дава мене. — Речта му беше доста изкривена, но понятна, а странното, наподобяващо влечуго лице се оказа изненадващо изразително. Тунът беше невъоръжен, но старите белези показваха, че някога е бил могъщ воин. Старостта го бе лишила от някогашната му сила. Пъг попита подозрително:

— Ти ли си жертвата?

— Мой живот ти може вземе. Свали огън небесен, ако щеш. Но мисля не щеш. — Нов кикот. — Черни тун срещал. И защо взима живот на вече пътник, като огън небесен може цяло стадо убие? Не, ти отива на свой цел, нали да? Твоя цел не да безпокои леден ловец, на стада убиец. — Пъг замислено огледа туна. Почти бе стигнал до възрастта, когато щеше да се окаже твърде стар, за да върви с ордата си и когато племето му щеше да го остави сам на хищниците на тундрата.

— Мъдрост носят годините ти. Не питая омраза към туните. Искам само да премина на север.

— Тун цуранска дума. Ние казва лазура — народът. Черни аз виждал. Напаст. Тъкмо печели битка и черни носи небесен огън? Цурани бие храбро, но черни? Оставя лазури в мир не прави черни. Защо ние оставя прекоси?

— Има една тежка заплаха, от древни векове. Заплаха за целия Келеуан, за туните, както и за цураните. Смятам, че мога да намеря онези, които може би знаят как да спрем тази заплаха. Те би трябвало да живеят високо там, сред ледовете. — Той посочи на север.

Старият воин се изправи като изплашен кон и конят на Пъг се дръпна назад.

— Тогава, луд черни, на север отива. Смърт там чака. Търси там каквото щеш. Живеещи в ледове никому не казва добре дошъл и лазури не спира един луд. Който вреди на луд, богове наказва, лошо правил. Богове тебе докоснал. — Извърна се и побягна.

А Пъг изпита и облекчение, и страх. Това, че туните знаеха за „Живеещите в леда“, показваше, че е възможно Бдящите да не са нито измислица, нито нещо отдавна изчезнало в миналото. Но предупреждението на туна го накара да се уплаши за изхода на своята мисия. Какво ли го чакаше там, високо сред ледовете на север?

Тунската орда се скри от погледа му и Пъг продължи напред. Вятърът метеше леда наоколо и той се загърна плътно в наметалото. Никога не бе изпитвал такава самота.

Минаха още седмици. Конят му издъхна. Пъг не за пръв път се бе препитавал с конско месо. Използваше от време на време магическото си изкуство, за да се прехвърля на къси разстояния, но предимно вървеше. Неяснотата за времето го безпокоеше повече от всяка друга опасност. Никаква представа нямаше кога би могъл да връхлети Врагът. От малкото, което бе научил, щяха да минат години преди Врагът наистина да нахлуе в Мидкемия. Знаеше и това, че тази неведома стихия все още не би могла да притежава силата, показана във видението от времето на златния мост, иначе просто щеше да помете Мидкемия и никоя сила на планетата нямаше да може да й противостои.

Пътят му продължаваше монотонно на север. Вървеше, докато се изкачи на билото на някой нисък хълм, след което приковаваше погледа си в някоя далечна точка. С повече съсредоточаване можеше да се прехвърля до там, но това бе уморително и донякъде опасно. Умората затъпяваше ума му, а най-малката грешка в заклинанието, използвано, за да събере нужната за придвижването му енергия, можеше да му навреди, ако не и да го убие. Така че продължаваше да върви, докато не усетеше, че умът му е достатъчно прояснен, и докато не преценеше, че мястото е достатъчно пригодно за това чародейство.

И ето че един ден в далечината му се привидя нещо странно. Нечий странен силует сякаш се надигна над ледената стена. Видя го съвсем смътно, защото бе много далеко. Той седна. Имаше едно заклинание за далечно виждане, използвано от магьосниците от Низшия път. Той си го спомни все едно че току-що го е прочел — способност на ума му, която се бе усилила донякъде след изтезанията, на които го подложи Властелинът, и след странното чародейство, предназначено да възпре собствената му магика. Но му липсваше стимулът на страха пред смъртта и не можеше да накара заклинанието да подейства. Той въздъхна, стана и отново се затътри напред.

Преди три дни беше видял ледената кула, издигаща се високо в небето над главния зъбер на ледника. Сега се тътреше по стръмния склон и пресмяташе разстоянието. Да се прехвърли в непозната точка, без шарка, върху която да съсредоточи ума си, бе твърде опасно, освен ако не я виждаше с очите си. Избра малка група скали пред нещо, което приличаше на вход, и промълви заклинанието.